Дэвид Вуд - Шибалба

Тогава Алекс реши да позволи на хората на Карина да вървят напред.

Очевидно змийската жрица не беше доволна, че трябва да рискува живота на своите воини, но всичко бе въпрос на проста математика. В момента на Алекс му бяха останали четирима души, докато тя имаше два пъти повече. И ако старите богове решаха да говорят с нея и да й кажат, че гринговците не са достойни да влязат в свещеното им царство, превъзходството щеше да е на нейна страна, а не на Алекс и неговите оцелели телохранители.

Ако Карина не знаеше как да ги прекара безопасно през смъртоносния подземен лабиринт, какъв беше смисълът изобщо да я остави жива? Досега експедицията на Мадок вършеше повече работа от нея, като им показваше пътя напред.

— Как се нарича това място? — попита той, докато потриваше ръце, за да ги стопли, след като се повози на арктическия тиролски траверс.

— Къщата на ягуарите — отговори Карина, без да откъсва поглед от редицата статуи.

— Уха. Какво трябва да правим тук?

Тя се смръщи.

— Не съм сигурна. В старите истории къщата е била пълна с пленени ягуари. Но това са просто статуи.

— Силно се съмнявам, че са просто статуи — възрази Алекс.

— Така е. — Тя избра един от Змийските братя. — Ти.

Въпреки войнствения си вид мъжът пребледня.

Погледна към своите другари, сякаш търсеше моралната им подкрепа, но никой не пожела да срещне погледа му.

— Върви — изкомандва Карина. — Покажи ни пътя.

— Ти си тази, която би трябвало да върви — изсъска мъжът. — Или те е страх от Господарите на Шибалба? Може би не си способна да ни водиш.

Той понечи да замахне с бойната си тояга, но в този миг четиримата от охраната на Алекс вдигнаха автоматите си и ги насочиха към гърдите му.

Алекс се изсмя.

— Проблем ли имаш, Карина?

Тя се хвърли напред като светкавица, пътьом извади обсидиановата кама и я притисна в шията на мъжа, преди той да успее да мръдне. Наведе се към него и прошепна:

— Чест е да бъдеш пожертван за божествата на небесата и земята. Или искаш аз да пролея кръвта ти напразно?

— Никога не си ме харесвала — изплю думите той. — Затова ме пращаш да умра. — Стрелна поглед встрани. — Братя, тя ще пожертва всички ни и ще даде Сянката на този чужденец.

— Ако боговете искат, ще минеш безопасно между ягуарите на Шибалба.

Карина свали камата и се отдръпна от него.

Воинът оголи зъби и разтърси тоягата си, но после ѝ обърна гръб и тръгна през пещерата към редицата стели.

Алекс се престори, че следи напредването му, макар много повече да се интересуваше от мълчаливата борба за надмощие между Карина и нейните воини. Под своята татуирана диващина те бяха страхливци. Костюмирани воини, готови да убиват, но изпълнени със страх от смъртта. Карина нямаше още дълго да може да властва над тях, ако…

Чу се силно щракване и пред напредващия воин нещо се раздвижи. Една от изсечените фигури се бе завъртяла и от отвори в нейното тяло излетя цял облак обсидианови остриета, дълги поне метър.

Въздухът около воина се изпълни с червена мъгла и той рухна на каменния под.

На парчета.

— Ох! — каза Алекс и потръпна леко. Стоеше с лице към Карина, но продължаваше да наблюдава останалите воини.

— Следващ играч?

Изражението на Карина сега беше по-уверено.

— Той беше страхливец и боговете поискаха кръвта му. Неговата жертва ги е умиротворила. Сега зная пътя. Следвайте ме.

Без да изчака отговор, тя се завъртя на пети и тръгна през помещението.

Никой от хората ѝ не помръдна.

Алекс поклати глава невярващо. Тази жена имаше повече кураж от всички свои воини. Но едната смелост нямаше да ѝ осигури безопасност.

Тя стигна до кървавите късове от загиналия воин и зави наляво, след това пое покрай редицата статуи, докато не стигна до две, които приличаха на огледални образи, застанали една срещу друга. Без да се колебае, прекрачи пролуката между тях.

Нищо не се случи.

— В началото не разбрах — извика тя, без да поглежда назад. — Но после си спомних защо Ел Гия ни се явява под формата на Куче светкавица. Ягуарите убиват, но кучетата показват пътя.

— Кучета водачи — прошепна Алекс, докато бързаше да е първият, който да я последва. — Разбира се.

Боунс беше още на метър и половина от безопасната част, когато подът под левия му крак се отчупи с шумно хрущене. Той залитна напред и падна по лице на камъка, предизвиквайки друг шумен пукот. Назъбени пукнатини, подобни на червени светкавици, се стрелкаха под него.

Дъхът заседна в гърлото на Мадок, а ръцете му се свиха в юмруци, сякаш можеше само с усилие на волята да спре пропадането на пода, което щеше да запрати приятеля му в бушуващата долу вулканична ярост.