Дэвид Вуд - Шибалба

Сега видя още светлини. Боунс и Бел се изкачваха по стъпалата, където щяха да са в безопасност. Ятото започна да намалява — вероятно повечето прилепи бягаха от пещерата по тайния маршрут, който използваха, за да излязат навън.

— Почти стигнахме — каза Мадок, хващайки Ейнджъл за ръката. Сега, когато вече виждаше пътя, който щеше да ги изведе на безопасно място, нямаше повече нужда да се промъкват покрай стената.

Няколкостотин прилепа още се виеха над главите им, но Мадок вече не им обръщаше внимание, защото взе последния завой и закрачи през гуаното, за да стигне до стъпалата. Тук пусна Миранда, която се втурна напред, но продължи да държи ръката на Ейнджъл. Стисна я окуражаващо, докато се качваха по стъпалата.

Веднага щом излязоха от прохода, първата работа на Мадок беше да си поеме няколко пъти дълбоко въздух. Вонята на гуаното още го преследваше, но тук въздухът сякаш беше малко по-чист, парите на амоняка не бяха толкова силни.

След това и останалите му сетива заработиха.

Тази пещера беше великолепна, почти два пъти по-голяма от приличащия на катедрала вход на повърхността. Размерите ѝ обаче бяха само началото.

От скалистата стена в далечния край на пещерата се сипеше вода — подземна река, която се изливаше от водопад, висок десетки метри. Водата падаше с плясък в голямо кръгло езеро, а после се изливаше надолу по съвършено прави канали. Нямаше съмнение, че те са дело на човешки ръце, защото течаха успоредно на павираните улици, осеяни с постройки — пирамиди и храмове като онези, които бяха видели като развалини в Чичен Ица, Копан и Града на Сянката.

Най-забележителното в пещерата беше, че Мадок можеше да види тези неща. Огромните размери на мястото биха оставили повечето от тях скрити в сенките, но той можеше да различава характерните очертания на сградите и пръските от водопада, защото пещерата пламтеше от бледосиня фосфоресценция, която сякаш беше съсредоточена над разпрострелите се градски постройки.

Когато наближи, видя Миранда да слиза по широко стълбище, което се спускаше към скрития град. Стъпалата свършваха в подобен на кутия двор, който му изглеждаше странно познат. В далечния край на двора, господстваща над центъра на пещерата, се издигаше огромна пирамида, не по-малка от Замъка.

На няколко крачки от Миранда Боунс и Бел също слизаха по стъпалата.

В този момент Мадок осъзна, че на стълбището има още двама души, които сякаш идваха да ги посрещнат.

Първият му подтик беше да извади пистолета, но мозъкът му заработи. Не познаваше чернокосата красавица отляво, но другата жена разпозна веднага. Не можеше да разбере какво прави тук, дълбоко под земята.

— Ей, Мадок — провикна се Кейси Ким. — Защо се забавихте толкова?

Алекс Скано изпищя отново, когато по огненогорещия под на помещението, наречено от Карина Горещата къща, плъзнаха подобни на паяжина пукнатини. Щеше да умре точно като двамата мъже от своята охрана, които пропаднаха през бялата кора и рухнаха в свръхнагорещената магма долу. И нищо не можеше да направи.

Сега съжали, че е оставил Карина и нейните хора да поемат водачеството. Рижата жрица и босоногите ѝ воини практически се бяха понесли над крехкия под. Сега Алекс разбра, че бяха подмамили него и хората му в лъжливо усещане за безопасност, докато всъщност бяха отслабили още крехката варовикова кора.

Кучката го беше предала, точно както се опасяваше, че ще направи.

Зад него се чу силен пукот и кратък ужасен вик, когато други двама охранители пропаднаха и се присъединиха към другарите си в огнения ад.

Аз съм следващият.

Той стисна зъби от горещината, издигаща се през пода, на който лежеше. Дори да не пропадне, нямаше да издържи още дълго. Може би бързата смърт в магмената яма беше по-добрият избор…

И в този момент, сякаш положението не беше достатъчно лошо, помещението изведнъж се напълни с прилепи.

Страхотно. Сякаш няма за какво друго да се тревожа.

— Алекс! — извика Карина. — Не мърдай.

— Точно така — изфуча той. — Ще ти се.

За негово голямо учудване обаче, тя се придвижваше към него, пълзейки по корем, за да разпредели равномерно тежестта си върху рушащия се под.

— Оръжията ти! — извика рижата. — Прекалено са тежки. Трябва да се отървеш от тях.

Алекс осъзна, че не вика на него, а на последния останал човек от охраната му, който беше на няколко стъпки зад него. Наемният войник още стоеше на краката си, но в капан на изолиран участък от пода, който, в противоречие на закона за земното притегляне, още беше на мястото си. Шейсетсантиметрова пролука го отделяше от мястото, където Алекс бавно се вареше в собствен сос. Мъжът се вторачи в Карина с колебание. Не му се искаше да се разделя с оръжията си и тактическото оборудване, макар вероятно да знаеше, че е права.