Дэвид Вуд - Шибалба

Май вече ѝ е писнало да се опитва да впечатли Ейнджъл , помисли си Мадок и влезе в прохода.

Пещерата беше по-малка от предишната или поне така изглеждаше на фона на неоновочервената жарава, която се виждаше в пукнатините, кръстосващи пода от край до край. Варовиковите стени и под бяха бели под лъча светлина от челника. Вероятно имаха способността да разпределят подобната на магма материя, както и топлината. Тук нямаше сенчести ъгли или мъртви точки. Но в противоположния край на помещението, може би на около петдесетина метра от него, Мадок видя тъмните очертания на друга врата. Подът, който сякаш бе покрит с фин бял прах, беше в по-голямата си част равен с изключение на местата, където имаше пукнатини. Наоколо бяха разпръснати безразборно малки статуи, които блестяха в металическо оранжево на мъждукащата светлина. Мадок не можеше да каже кои са на кучета, ако изобщо имаше такива, но беше сигурен, че всички са изработени от един и същ огнеупорен материал.

Злато.

Първоначалният му план беше да навлезе в Огнената къща само толкова, колкото да установи характерните опасности, пред които щяха да се изправят. И ако извади късмет, да види пътеводител или някакъв друг маркер, но този план бързо рухна.

Когато направи трета крачка, чу звук, все едно се троши яйчена черупка. Отстъпи назад, но звукът сега се носеше откъм крака, който изнесе назад. Пристъпи отново, този път встрани, но независимо къде стъпваше, подът пукаше като тънък лед.

Разбира се, не беше лед, а тънък слой варовик, изпечен до чупливост от постоянната горещина, излъчвана от частично открит магмен джоб.

Стих от стара поема проблесна в главата му: Плъзгайки се върху тънкия лед, нашата безопасност е в бързината . [32] Фигуративного използване „върху тънък лед“ е дело на Ралф Уолдо Емерсън в неговото есе „Предпазливост“ (1841 г.). — Б. пр.

Вместо да продължи отстъплението, той се хвърли напред почти тичешком. Пукотът го последва заплашително и сякаш всяка стъпка освобождаваше гореща вълна.

Съмняваше се, че архитектите на Шибалба са направили още нещо, за да направят помещението по-опасно. Природата беше свършила цялата работа вместо тях. Но сега подът със сигурност беше по-чуплив, отколкото е бил преди векове по времето на маите. Въпреки това му се струваше възможно пукнатините да бележат местата, където кората е най-слаба, така че той ги избягваше. Златните статуи може би бяха разположени като пътеводители или като примамки, за да привлекат алчните към гибел. Нямаше как да разбере със сигурност, затова избягваше и тях.

Подът устоя. За броени секунди Мадок стигна до другата страна, където се наслади на относителния хлад, лъхащ от прохода зад вратата, въпреки вонливия въздух. Той опари носа му и изкара сълзи в очите му.

— Пресякох! — извика назад в пещерата. — Подът е тънък. Не зная каква тежест може да издържи и не мисля, че трябва да го подлагаме на изпитание. Няма някакъв номер, просто си плюйте на петите и внимавайте къде стъпвате.

Зад него в мрака се чуваше странно тракане и въпреки горещината Мадок усети да го облива студена пот.

Той обърна бавно глава, оставяйки зад гърба си прохода, за да освети пещерата, в която току-що беше влязъл.

Малко след входа стълбище от неравно изсечени в камъка стъпала се спускаше надолу в огромно помещение с формата на стадион. Подът му беше покрит с вещество, което приличаше на черна кал. За да я пресекат, трябваше да изгазят цяло море от нея, но това беше най-малкият им проблем.

Той наклони глава и освети под ъгъл тавана. Където и да попаднеше лъчът, таванът приличаше на море от пшеница, разлюлявана от силен вятър.

Откъм червенеещото от магмата помещение зад гърба му долетя гласът на Боунс:

— Изглежда аз пак ще съм последен.

Тракането се усили, а шумоленето стана трескаво, сякаш таванът е жив… защото фактически беше.

Беше стигнал до шестата и последна къща на Шибалба.

След сто години мълчание Господарите на смъртта отново въртяха смъртоносни номера на онези, които бяха достатъчно глупави да влязат в тъмното им царство.

Алекс беше изгубил още двама души от своята охрана. Единият беше станал жертва на капан в помещението, което Карина нарече Къщата на остриетата. Остри като бръсначи ками от обсидиан изскочиха от пода и пробиха обувките на нещастника, превръщайки коленете му в кървави чуканчета. Без крака, с които да пази равновесие, той рухна и се наниза на остриетата. Вторият се хлъзна по замръзналия праг на Студената къща и изчезна в ледената мъгла в дъното на склона.