Дэвид Вуд - Шибалба

Пусна го рязко, все едно беше змия, която се готви да нападне, и ритна да се отдалечи, надавайки безмълвен писък. Докато се носеше към тавана на пещерата, лъчът на фенерчето ѝ се плъзгаше по дъното и на неговата светлина видя още черепи. Поне две дузини, вторачени в нея с празните си орбити.

Тя изпищя отново, а сърцето в гърдите ѝ започна да блъска. Миранда, стегни се , каза си и вдиша дълбоко от въздушния си запас. Това са само скелети. Нищо не могат да ти направят, защото са мъртви от векове.

Обаче бъркаше и за това. Повечето черепи лежаха с разчленените си скелети. Плътта им и облеклата отдавна бяха изгнили докрай. Но по някои още имаше окъсани парчета разлагаща се тъкан и дрехи. Поне един от труповете сякаш носеше джинси и работна риза с копчета. Миранда си пое отново дъх и реши, че е време да се маха. Това вече не беше археологически обект, а местопрестъпление.

Ала когато се обърна, за да види къде е изходът, се озова не пред един, а пред няколко прохода, равномерно разпределени по протежение на обиколката на пещерата. Не можеше да каже през кой беше влязла. Беше ѝ трудно да ги преброи. Бяха най-малко десет или дори петнайсет и всички започваха от една точка — пещерата — като спиците на колело.

Толкова се прецаках , помисли си тя, после поклати глава. Не, ще се справиш с това. Миранда, мисли!

Пое си още един път дълбоко дъх, но въздухът сякаш не искаше да излезе от бутилката. Тя грабна водолазния манометър, ала той само потвърди това, което вече знаеше. Нямаше въздух.

Права бях , помисли си тя. Определено се прецаках .

Когато тойотата „Лендкрузър“ зави, Мария Трухийо видя старата жена да стои в средата на пътя и наби спирачките. Набразденият от коловози черен път беше хлъзгав от дъжда, който се изля по-рано, и всъдеходът се плъзга в продължение на няколко метра, но старицата не направи опит да се дръпне от пътя му.

Тойотата занесе и спря. Мария дръпна ръчната спирачка, остави двигателя да работи на празни обороти и скочи от колата, за да се увери, че жената е добре.

Старицата я гледаше вторачено със сълзящи, кръвясали очи. Изглеждаше така, сякаш ще рухне от изтощение или обезводняване, или и двете, но успя да пусне една мрачна, беззъба усмивка.

— Шаманке — каза тя, — ти дойде.

Всъщност Мария не беше народна лечителка, а доктор по медицина, завършила хондураския медицински колеж, и в момента работеше за Министерството на здравеопазването. Въпреки това отдавна беше приела, че на селското население и особено онова над определена възраст е невъзможно да му влезе в главата, че жена може да бъде лекарка.

— Да, госпожо. — Познаваше жената по лице, защото я беше лекувала много пъти досега. Като селски лекар за хондураското правителство, беше лекувала хиляди и да запомни техните имена беше просто невъзможно. — Но защо сте тук на пътя?

— Търсех ви — отговори тъжно жената.

Мария въздъхна.

— Е, вече съм тук. Хайде сега да ви върнем у вас.

Тя хвана старицата за ръка и я поведе към пътническата седалка на лендкрузъра. Жената се подчини, но остана развълнувана.

— Диего ни навлече проклятие — изстена тя.

Мария кимна търпеливо, докато ѝ помагаше да се качи и намести на седалката. Нямаше представа кой е Диего и какво проклятие може да е навлякъл върху своите съселяни. Най-вероятното обяснение беше, че се е напил и направил някаква глупост. Сигурно беше преспал с нечия жена. Това поведение често водеше до насилие. В отдалечени селски райони като Опалака, който не беше истински град, а малка общност с не повече от двеста души население, живеещо в група къщи и колиби, построени по протежение на планинския път, все още беше нещо обичайно несъгласията между съседите да се разрешават с помощта на мачете.

Това обаче не обясняваше защо възрастната жена е рискувала да излезе от дома си, макар да знаеше много добре, че Мария ще дойде на седмичното си посещение. Тя си каза, че така или иначе скоро ще научи всички подробности. Селото беше само на няколко километра нагоре по пътя.

Жената продължи да клати глава и Мария осъзна, че плаче.

— Диего донесе проклятието и сега всички ще умрем.

Мария я стрелна с кос поглед.

— Госпожо, защо казвате това? Какво е това „проклятие“?

— El Cadejo negro — обясни жената.

Мария и преди беше чувала това име. Кадехо беше митично призрачно същество, което се срещаше във фолклора на страните от региона. Говореше се, че прилича на куче с пламтящи червени очи. Имаше Бял кадехо , изпращан от Бог да помага на пътниците, и Черен кадехо , когото изпращаше дяволът.