Дэвид Вуд - Шибалба

Провери налягането и пресметна, че запасът от въздух ще ѝ стигне за най-малко още половин час. Не беше толкова дълбоко, че да се безпокои за спирания за декомпресия. Но ако се вземеше предвид същинското ѝ време в дълбочините, може би не беше чак толкова лоша идея да изплува бавно. И в този случай разполагаше с достатъчно време да проучва, но не виждаше особен смисъл. Сенотето беше във всяко отношение освен буквалното суха дупка, а и сигурно баща ѝ вече си скубеше косите. Беше време да се връща.

За разнообразие реши да проточи издигането си, като направи един кръг обратно на часовниковата стрелка по краищата на пещерата. Промяната на гледната точка помогна да се отърве от скуката, но резултатът не беше по-различен.

Беше вече почти на повърхността, когато нещо привлече вниманието ѝ. По-точно липсата на нещо. Скрито зад плетеница от корени на дърво, което беше успяло да пробие надолу през варовика, се виждаше тъмно петно, подобно на сянка, в която лъчът на фенерчето напълно се губеше. Там имаше някакво празно пространство, което бе пропуснала при първоначалното си спускане. Миранда се приближи и задърпа корените, които препречваха пътя.

Първоначалната ѝ преценка излезе вярна: зад корените имаше проход, кухо пространство във варовика, достатъчно голямо, за да може да влезе в него, стига да успее да разчисти преградата. Извади ножа си и започна да реже корените с назъбената част. Бяха твърди като стоманени въжета, но след няколко минути дърпане на острието напред-назад, успя да среже един. Вместо да прахосва още време в рязане, избута останалите настрана и се промуши през зейналия отвор.

Знаеше, че безопасният и мъдър подход е просто да маркира мястото на пасажа за бъдещо гмуркане. Това щеше да я посъветва баща ѝ. Инстинктът обаче ѝ подсказваше, че и този проход ще се окаже задънена улица. Имаше повече смисъл да изразходва останалия въздух за това да получи категоричен отговор, вместо да събужда надеждите на баща си, а после отново да ги попари.

Инстинктът ѝ бъркаше.

Тунелът се извиваше в продължение на около петдесетина метра, преди да се спусне надолу и да се отвори към друга просторна пещера.

Сърцето на Миранда отново заблъска, когато светлината от фенерчето падна върху нещо, което определено не беше естествено геологично явление. Голям каменен блок се издигаше почти в идеалния център на пещерата. Един релеф, широк метър и двайсет и почти толкова дълъг, бе украсен с изображения по цялата дължина, които дори нейните необучени очи разпознаха като маянски глифи [4] Наименование на всяко конкретно изображение от дадена писмена система. — Б. пр. . Тя се приближи и насочи глава към обекта така, че цифровата камера да запечата всяка подробност. Страните бяха покрити с още изображения — всяка от тях квадратен глиф с диагонал около двайсет сантиметра. Без съмнение това беше някакъв исторически мит или религиозен запис. Баща ѝ щеше да каже.

Тя заобиколи обекта откъм далечната му страна и улови второ проблясване на злато, но този път не беше станиол около гърловината на стара бирена бутилка, а оригиналът.

Регулаторът падна от устата, когато челюстта ѝ увисна.

Там, където някога трябва да е било мястото на централния глиф, имаше вдлъбнатина в камъка. Вътре беше пъхнат блестящ жълт диск с размерите на чиния за салата. Дискът беше украсен в средата с голям глиф на четирикрако същество — куче, ако не бъркаше, и няколко по-малки изображения, подредени в кръг около него.

Тя отново лапна мундщука, извади пак ножа си и внимателно започна да обработва мястото зад диска във вдлъбнатината. Златният артефакт помръдна и се откачи. Миранда протегна свободната си ръка, за да го хване, но водата забави рефлективното ѝ движение. Обектът потъна на дъното, преди да успее да го хване. Приземи се с тупване, което тя усети да вибрира през водата, като вдигна тъмен облак тиня, който едновременно отбеляза и засенчи мястото, където беше паднал.

Миранда издиша с ругатня под носа, след това ритна с крака надолу в облака, за да намери диска. Ако беше чисто злато, щеше да е много по-тежък, отколкото изглеждаше. Може би дори прекалено тежък за нея да го изнесе по целия път нагоре до повърхността. Но нямаше да си тръгне, преди да е опитала. Внимателно протегна ръка в облака тиня, докато не напипа нещо твърдо. Сви пръсти около предмета и се опита да го вдигне.

За своя най-голяма изненада го вдигна почти без усилия. Когато мътната вода се проясни малко, видя защо. Онова, което държеше, не беше златният диск, а човешки череп.