Дэвид Вуд - Шибалба

Думите му, изглежда, събудиха интерес у Диас.

— И как ще открием тази плячка?

— Едно по едно. Първо трябва да я намерим. Близо сме и аз мога…

Прекъсна го тревожен вик, идващ отнякъде напред по пътеката. Той и Диас се втурнаха натам и откриха един от мъжете да се гърчи на земята в припадък. Лицето му под брадата беше алено, челюстите стиснати, а зъбите оголени в гримаса. Между тях се пенеше слюнка.

— Какво се случи? — поиска да научи Алварес. — Ухапан ли е? Пепелянка?

Преди някой да успее да отговори, мъжът издиша със съскане последния си дъх и застина неподвижен. Останалите започнаха предпазливо да претърсват растителността за отровната змия, която беше отнесла поредния им другар.

Внезапно Диас нададе вик от удивление и се плесна по бузата.

— Ужили ме — обяви той с дрезгав глас.

Алварес видя нещо да пада от брадата на мъжа. Не беше паяк или оса, просто дървена треска. Може би някакъв трън.

Няколко мига Диас гледаше вторачено предмета, после се вцепени и се люшна напред. Когато Алварес протегна ръце да го хване, чу лек шум от пуфтене. Нещо профуча край лицето му, пропускайки го на по-малко от педя. Сега Алварес осъзна какво се случва.

— Нападнати сме! — изрева той и се обърна натам, откъдето беше долетяла стрелата. Когато Диас рухна на земята и се загърчи, той свали арбалета и го насочи към близкия гъсталак. Дълбоко в джунглата мускетите бяха безполезни. Проникващата навсякъде влага беше причина барутът и фитилите да не могат да палят. Преди да успее да освободи стрелата, в храсталака се чу шумолене и той успя да зърне зелени люспи като на пепелянка.

— Човек змия! — Алварес си спомни предупреждението на Балтазар.

Чу отново тихото пуфтене и тревожните викове се превърнаха в стенания от болка. С ъгълчето на очите си Алварес видя още от неговите хора да рухват на земята.

Унищожаваха ги, без дори да са видели лицето на врага.

— След мен! — извика той, вдигна меча си и се втурна към гъсталака, където беше видял люспестата фигура. Размахваше пред себе си толедската стомана и когато растителността остана назад, отново видя създанието — цялото в блестящи люспи и с гребен от ярка перушина. Човекът змия стоеше с лице към него, а заострените му като на акула зъби бяха оголени в яростна гримаса. Създанието запрати нещо към него.

Алварес замахна и отклони предмета от главата си. От удара острието му иззвънтя. Човекът змия се обърна и отново изчезна в джунглата. Алварес продължи преследването, като едновременно сечеше листака, за да открие пътеката от бели камъни.

Съвсем неочаквано се озова в свободно пространство — площад, павиран с бели камъни, който се простираше на сто крачки до основите на рушащата се пирамида. Сенотето оформяше края на площада от лявата му страна. От човека змия нямаше и следа.

Алварес се обърна, за да събере хората си, но за свое удивление откри, че е сам. Зачака в мълчание, опитвайки се да чуе шум от стъпки или битка, дори виковете на умиращите, но нямаше нищо. Дори шепот.

Обаче нещо се движеше в джунглата зад него. Змиевидни форми се плъзгаха сред растителността и тихо го доближаваха.

Той се обърна и хукна, спринтира през площада. Успееше ли да стигне до пирамидата и да се покатери по нея и дори да стигне до върха, щеше да се възползва от височината, а враговете му щяха да изгубят предимството да се укриват. Ако не бяха много, имаше надежда — вярно, малка, но все пак надежда за оцеляване.

С всяка крачка бронята му ставаше все по-тежка и накрая той вече не тичаше, а тътреше крака по паважа. На половината път до целта спря и се обърна. Видя петима от хората змии да напредват, приведени като преследващи своята плячка зверове, готови да се нахвърлят. Изправи се и насочи арбалета. Хората змии продължаваха напред, очевидно несъзнаващи опасността от насоченото оръжие. Той освободи стрелата и едно от създанията изскимтя, когато болтът [2] Стрелата на арбалета е къса, дебела и тежка. Оттам нейното наименование bolt (англ.) или Bolzen (нем.). — Б. пр. улучи целта си. Алварес захвърли оръжието, обърна се и отново се затича. Кратката почивка му даде достатъчно енергия, за да стигне до основата на пирамидата.

Започна с мъка да се катери по едната ѝ страна, издърпвайки се нагоре по рушащата се повърхност. Дръпна шлема от главата си и щеше да направи същото с бронята, но това щеше да му коства скъпоценни секунди, с които не разполагаше. Нещо изтрака до него — запратен камък, който отскочи. Алварес продължи да се катери, сърцето му блъскаше, а ръцете и бедрата го боляха от усилията.