Дэвид Вуд - Шибалба

Каменна структура, подобна на блок, беше издигната на върха, но времето и липсата на грижи си бяха казали думата. Покривът беше изчезнал, а изправените колони, които някога са оформяли входа, бяха строшени или изобщо липсваха и се откриваше поглед към олтара. По задната стена все още имаше бледи следи от оцветения барелеф, който някога го бе украсявал — муцуната на животно, което можеше да е лъв или диво куче, стилизирана в гротесковия стил, който индианците предпочитаха. Пред него стоеше също толкова обветрен каменен олтар, а над него малка фигура. Вероятно същото като създанието на барелефа, но легнало подобно на сфинкс. Между предните му лапи имаше плитък котел. Реликвата беше голяма колкото човешка глава, по-черна от дървени въглища или сянка, но украсена с крила от блестящо злато.

Ето го най-накрая съкровището, което беше търсил. Въпреки неотложната нужда на мига Алварес навлезе в разрушения храм и протегна ръка към реликвата.

Тя сякаш започна да се рони от неговото докосване и за миг той се уплаши, че е илюзия, подобна на мечтите за богатство, които го бяха привлекли в този яркозелен ад. Но не… чернотата приличаше на тънък слой прах или може би сажди. Под тънкия черен слой се виждаше кремавозелен нефрит.

Тази плячка беше истинска.

Остави я на олтара и се обърна, за да заеме позиция, но хората змии ги нямаше. Излезе от сградата на храма, погледна надолу и ги видя. За негова изненада те бяха коленичили с наведени глави, сякаш се молеха.

Благоговейните им пози му подсказаха, че не е в непосредствена опасност. Може би за тях пирамидата беше свещена, забранена територия или пък просто щяха да го изчакат да излезе. Какъвто и да беше случаят, не можеше да остане завинаги в храма.

Обаче докато се бавеше на върха на пирамидата, опасенията му се разсеяха. Нямаше да го нападнат. Не и тук, не и на площада долу. Сигурен беше в това, макар да не можеше да каже защо.

Толкова сигурен беше, че се върна до олтара и загреба с една ръка идола. Реликвата щеше да му осигури безопасен път през джунглата. Хората змии щяха да го почитат като слуга на своето лъжливо божество.

Излезе отново от сградата и започна да се спуска. Създанията долу останаха неподвижни, но едва когато стигна долу, Алварес разбра защо. Хората змии се бяха превърнали в камъни.

Една част от него знаеше, че това не може да е истина. Онова, което беше помислил за коленичили хора змии, бяха древни каменни фигури, обрасли с черен мъх. Дори му мина през ума, че ги помни от лудото си бягство през площада.

Но същевременно знаеше, че това са хората змии, същите създания, които нападнаха групата им в джунглата. Знаеше още, и то с не по-малка сигурност, че няма да се съживят, за да го заплашат сега.

Нямаше от какво повече да се страхува. Знаеше точно какво да направи.

Стиснал нефритената фигура под мишница, той пресече площада и навлезе в любвеобилната прегръдка на тъмната гора.

Миранда Бел почука с кокалчетата на пръстите си по пластмасовото тяло на водолазното фенерче, след това отново плъзна прекъсвача. Този път крушката светна и изстреля лъч бяла светлина. Тя премести няколко пъти напред-назад бутона, докато не се увери, че проблемът се е оправил от само себе си, после пъхна фенерчето с формата на пистолет в текстилния кобур на хълбока си.

Фенерчето, както и останалата част от оборудването, което бяха наели от магазина в Тулум, беше остаряло, но вършеше работа. Винаги беше използвала най-доброто оборудване. Понякога тестваше на терен прототипи и най-съвременни технологии, недостъпни за широката общественост, но това беше в един друг живот. Сега трябваше да се задоволява с всяко поостаряло масово оборудване, което можеше да намери.

Направи последна изчерпателна проверка от „а“ до „я“, след това седна на края на карстовата дупка и пусна дългите си крака да се полюшват над лазурната вода. Пое въздух от регулатора втора степен, закрепен за водолазната бутилка„АL 8 °Cкуба“, за да се увери, че въздухът тече свободно, след това се обърна и погледна нагоре към тревожното лице на своя баща Чарлз Бел.

— Да не избягаш — пошегува се тя, преди да пъхне мундщука между зъбите си.

— Миранда — помоли я той, — изчакай поне половин час. Дотогава ще са дошли.

Миранда потисна желанието си да завърти очи. Баща ѝ просто беше като майка орлица. Предполагаше, че това е задължението му като родител, но тя нямаше намерение да чака неговите така наречени експерти по морско спасяване да пристигнат. Познавайки го, тя предположи, че те са някакви свръхскъпи екскурзоводи, които вероятно ще ги спрат и ще повикат местните власти, когато осъзнаят какво са открили.