Дэвид Вуд - Шибалба

— Сеноте — прошепна Балтазар.

Алварес знаеше думата. По пътя си бяха попадали на други сенотета: карстови дупки, пълни с вода като естествени кладенци. Изглежда индианците ги почитаха, защото хвърляха малки дарове във всяка, край която минаваха. Обаче нещо в това сеноте предизвика единствено ужас у техния заложник и водач. Той започна диво да маха с ръце и да шепне на родния си език: „Кукулкан“.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — изсъска Алварес, като махна с ръка. — Какво толкова те плаши?

С усилие Балтазар успя да се успокои, след това започна да прави вълнообразно движение с ръката си.

— Змия? — изкопира Алварес пантомимата, извивайки ръка като нападаща пепелянка.

Явно тълкуването му беше точно, защото сега Балтазар посочи всеки от испанците подред, а след това раздвижи пръсти, сякаш да наподоби вървеж.

Вървяща змия, помисли си Алварес. Или може би човек змия?

Балтазар сега посочи езерото или може би порутената пирамида, а после земята зад себе си… Не, осъзна Алварес, той сочи своята собствена сянка.

— Valle de sombra — прошепна един от хората му и взе да се кръсти.

— Змии демони и долина на сенките — обобщи Алварес. — Опитва се да ни изплаши и отклони от верния път с въображаеми опасности, докато ни води на си- гурна смърт. Тук няма обработваеми полета. Няма огньове за готвене. От сто години никой не е живял на това място. Може би тук ще намерим съкровищата, които търсим. Ще видите, че утре ще пресечем това място на сенките.

Балтазар продължаваше настойчиво да бърбори, а връщането в лагера го направи още по-неспокоен. Продължи отново и отново да повтаря едни и същи думи: Боой и Кукулкан . Дърпаше дебелото въже, вързано около врата му, сякаш искаше да накара Алварес да се върнат на пътеката през джунглата, и утихна едва когато испанецът заплаши да го нашиба с пръчка.

През нощта Балтазар със зъби разкъса вените на китките си и проля кръвта си, която попи в земята на джунглата.

Самоубийството сякаш покри лагера с плащаница. Алварес побърза да задуши надигащия се хор от недоволство и страх.

— Попадналото в капан животно ще разкъса собствената си плът, за да избяга. Това с Балтазар не е по-различно.

— Различно е — предизвика го неговият заместник командир Диас. — Той се самоуби, за да не се изправи срещу Долината на Сянката. А ти искаш да ни накараш да влезем в нея просто така.

— Той се самоуби, защото неговите езически божества са го поискали — възрази Алварес. — Ние, които служим на истинския Бог, няма от какво да се боим. Не помните ли словата от псалома: „И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мене“ [1] Псалом Давидов 23:4–6. — Б. пр. .

— И какво, сега да ти викаме отец Диего, а? — заяде го Диас. — Ти ще ни унищожиш.

Обаче тонът му беше изгубил част от своята предизвикателност. Като цитира Светото писание, Алварес предизвика хората си да покажат, че тяхната вяра е по-силна от суеверните им страхове. Нямаше да има бунт. Това обаче не означаваше, че хората са доволни от положението.

Те бързо събраха лагера, оставиха трупа на Балтазар там, където лежеше, и тръгнаха надолу към долината. В началото напредваха бавно, но не след дълго попаднаха на път, който се виеше из гората, павиран с бели камъни. Макар джунглата да го притискаше, достатъчна част от него не беше обрасла и те можеха да се придвижват бързо. По обед вече бяха стигнали дъното на долината. Дърветата скриваха руините, но пътят, изглежда, водеше натам, затова Алварес продължи по него. Не след дълго стигнаха до границите на града.

Първо видяха само основите, върху които някога се бяха издигали къщи, но по-нататък откриха и стени от струпани камъни. Алварес влезе между тях и откри голямо дърво — помисли го за дъб — което растеше от пода. От размерите му реши, че са минали повече от трийсет години, откакто жълъдът е пуснал корени. Но му се стори, че къщата е празна от по-дълго време. Нищо не беше останало от хората, които някога са я обитавали.

— Това е загубена работа — отбеляза Диас, когато Алварес излезе. — Хората, които са живели тук, са отнесли всичко, когато са зарязали селището. Тук няма съкровище. Тук просто няма нищо.

— Бъркаш, приятелю. Индианците почитат своите богове, като хвърлят златни дрънкулки в сеноте. Може и да са си тръгнали, но няма да си вземат обратно жертвоприношенията. Може би заради това Балтазар не искаше да дойдем тук и се самоуби. Знаел е, че ще плячкосаме богатствата, дарени на фалшивите му богове. Вероятно се е уплашил от техния гняв.