Дэвид Вуд - Шибалба

Понякога можеше да бъде невероятно невеж за това какъв е животът.

Онова, което бяха намерили или най-малкото мислеха, че са открили, беше неизвестно досега сеноте. Това беше забележително, защото районът около Тулум беше широко проучван и картографиран и особено тук, в определения от правителството археологически резерват. Карстовата дупка беше по-голяма от всички, които бе виждала, и не толкова обрасла. Бяха попаднали на нея по време на екскурзия в гората и в първия момент решиха, че са се изгубили, защото я нямаше отбелязана на картата. Можеше само да предполага как точно тази дупка е останала толкова дълго време незабелязана, но ако наистина не беше картографирана, имаше голяма вероятност вътре да намерят ценни артефакти. Това беше още една причина да се гмурне сега, без да чака експертите.

— Татко, всичко ще бъде наред — увери го тя. След това потупа спортната екшън камера GоРrо в горната част на водолазната си маска. — Добре ли записва?

Знаеше, че всичко е наред, но искаше да отвлече вниманието му, за да не я задържа повече. Бел вдигна таблета си, на чийто екран се виждаше сигналът от цифровата видеокамера на живо. Тъй като тя гледаше към него, на екрана се виждаше той, вдигнал своя таблет. Някакъв недостатък в технологията не позволяваше на образа да се повтаря безкрай, но въпреки това резултатът беше сюрреалистичен.

Щом се гмурнеше, безжичният интернет сигнал от цифровата камера щеше да се изгуби, така че Бел трябваше да чака, докато се върне, за да види плодовете на нейното проучвателно потапяне.

Миранда кимна, лапна мундщука, наклони се напред и се гмурна във водата. Тежестта на оборудването бързо я повлече надолу, но само за секунда-две, колкото да почувства налягането с вътрешното си ухо.

Под повърхността белият варовик сякаш грееше в хладно синьо, все едно е някакъв странен радиоактивен елемент. Съвсем леко солената вода беше кристално чиста, но пропадането беше толкова дълбоко, че слънцето не стигаше до дъното.

Преглътна, за да „изпука“ ушите си и да изравни налягането. После щракна водолазното си фенерче, за да освети дълбините. Въпреки че отворът на повърхността беше с диаметър само около шест метра, дупката, която преди стотици хиляди години е била в по-голямата си част суха пещера, издълбана във варовиковия карст от геологичните сили, под нея се разширяваше във всички посоки. Надвисналият отгоре таван спираше по-голямата част от дневната светлина, потапяйки подводната околна среда в постоянен сумрак, нарушаван само от конуса на светлинния лъч, хвърлян от фенерчето в ръката ѝ. След нея мехурчета като блестящи сребристи сфери бързо се издигаха към басейна в каменния таван отгоре, докато тя продължаваше, без да бърза, в обратната посока.

Дъното на карстовата дупка не беше гладко като в плувен басейн или кладенец, а вълнообразно нагънато в поредица от вертикални изпъкналости и дълбоки пукнатини. То се стори на Миранда подобно на огромен кътник. Впечатлението се усилваше от кафеникавия слой тиня, който покриваше вертикалните изпъкналости и приличаше на струпване на плака по зъба. Тя знаеше много добре, че не бива в никакъв случай да размърда тинята. Така щеше да предизвика вдигането на облак фини частици, които на практика щяха да я ослепят. Въпреки това плъзгаше лъча светлина по тези повърхности, докато търсеше следа от нещо, което би оправдало временното пожертване на видимостта.

Вляво от нея върху подобие на полица от камък проблесна нещо. Тя заплува натам, а пулсът ѝ се учести, когато си представи как внимателно отмахва тинята и отдолу се показва безценен златен артефакт.

Един-единствен щеше да е достатъчен да върне баща ѝ в играта. Преди да успее да го оголи обаче, разочарование попари надеждите ѝ. Там наистина лежеше предмет, дело на човешки ръце, но не беше от скъпоценен метал, нито от цивилизацията на майте. Проблясването, което беше зърнала, идваше от златистия станиол около гърловината. Етикетът още беше непокътнат и дори през слоя тиня можа да разчете думата: „Модело“ [3] Марка мексиканска бира. — Б. пр. .

Значи не е неоткрита , помисли си отчаяно Миранда и ритна във водата, за да се върне в центъра.

Все пак един изхвърлен боклук не означаваше непременно, че дълбините на сенотето са напълно опоскани. Тя описа голям кръг, търсейки цепнатина или канал, които могат да я отведат още по-дълбоко.

След като описа пълен кръг по неравната окръжност, тя се върна в центъра и започна друга обиколка. Повтори я, докато не огледа всеки квадратен сантиметър от дъното на карстовата дупка. Забеляза няколко дълбоки цепнатини, някои от които изглеждаха обещаващи, но накрая от тях не излезе нищо интересно. Дори нямаше други боклуци от модерния свят.