Дэвид Вуд - Шибалба

Прецаках всичко , каза си тя. Грешки на новобранец. Можех да се справя по-добре.

Дробовете ѝ отново започнаха да парят. Тя издиша въздуха, който беше задържала, и този път вдиша по-дълбоко. Нямаше смисъл да икономисва въздуха си сега, може би с прояснена глава щеше да увеличи вероятността да направи правилен избор.

Хайде, стига се колеба. Избери. Довери се на своите инстинкти . Едва не се изсмя при тази мисъл. Именно доверието към тях я вкара в тази каша. Светлинният лъч не разкри нищо, което да направи избора ѝ по-лесен. Губеше време и напразно хабеше въздуха си.

Поне за икономисването на батерията на фенерчето нямаше защо да се тревожи.

Тогава ѝ хрумна отговорът. Светлината!

Тя загаси фенерчето и затвори очи.

В модерния свят истинският мрак беше нещо рядко. Дори и в най-тъмната нощ имаше някакъв източник на изкуствено осветление наблизо: замърсяване от далечни градове и улични лампи, слабите отблясъци на електронни уреди в режим на сън. Беше толкова осезаема, че се усещаше дори със завързани очи. Истинският мрак, този мрак, който събужда истински ужас, бе запазен за места като това. Под земята. Под водата.

Но не напълно изолирано.

Миранда отвори очи и зачака. В десния пасаж се виждаше слаб син блясък.

Дневната светлина, която проникваше през водата от карстовия отвор, отразяваше се в матовия варовик и се пречупваше през водата, за да стигне тук до нея.

В края на краищата, мракът не беше пълен.

Тя светна отново фенерчето, ритна с крака и влезе в прохода, поемайки равномерно въздух от резервната бутилка. Преходът ѝ се стори цяла вечност и в един момент дори си помисли, че избрала погрешния пасаж въпреки отблясъците на далечната дневна светлина, но сега направи завой и видя корените, които отчасти закриваха отвора на тунела.

Тя се промъкна между тях и съзря проблясващия син кръг светлина само на няколко метра над главата си.

Откачи баластния компенсатор от главния шланг и го включи към резервната бутилка, за да го напълни, така че да няма нищо, което да я дърпа надолу. След това ритна с крака по посока на синия център, но нещо я задържа.

Единият ѝ плавник се беше оплел в корените.

Доплака ѝ се. Тя зарита, опитвайки се да го откачи, но след това се спря. Може би плавникът нямаше да ѝ трябва, за да стигне до повърхността, но от друга страна, възможно бе да има нужда от него.

Наложи си да се успокои, след това използва ръцете си да се тласне назад, докато напрежението върху глезена ѝ намаля. Леко завъртане — това беше нужно, за да освободи крака си. То ѝ позволи отново да зарита с крака, за да се понесе нагоре като торпедо.

Когато наближи проблясващата повърхност, която бележеше прехода от една околна среда в друга, изображението на горния свят се видя ясно. Видя баща си, който се беше надвесил над ръба и гледаше тревожно в дълбините, въпреки че вече я беше видял.

Миранда изскочи на повърхността, изплю „октопода“ и започна жадно да вдишва въздуха, въпреки че резервната бутилка беше още пълна.

— Тате — задъхано изстреля тя, — добре съм. Бутна маската на върха на главата си и си пое още веднъж лакомо въздух. — Няма да повярваш какво намерих.

Изражението му не се промени и когато се вторачи нагоре в него, от разположението на челюстта му можеше да каже, че не само е разтревожен, но изпитва и болка.

— Чудесно, скъпа — отговори той с толкова тих глас, че приличаше на шепот. Сякаш самото говорене усилваше болките му.

— Тате, какво има? Дробовете ли?

Въпреки че не беше пушач и водеше здравословен начин на живот, Чарлз Бел беше диагностициран с хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ). Затова Миранда, а не той, се беше гмурнала в карстовата дупка. Изпита вина, че нейното соло гмурване и прекрачване на всички граници на безопасността може да са предизвикали стрес, който е разпалил старите му болежки.

Той дишаше учестено, поемаше си дълбоко въздух, но без затруднение. Значи не ХОББ предизвикваше това безпокойство.

— Тате?

В този момент се показа друг — мъж с мургаво, обветрено лице с отличителното широките черти на човек от индиански произход.

— Да, госпожице — каза той на испански, после продължи на развален английски. — Излезте оттам и ни покажете какво сте намерили.

След това блъсна Чарлз Бел само толкова напред, колкото да покаже на Миранда ножа, опрян в гърлото на баща ѝ.

Кръвта на Миранда се смрази. Тя си пое дълбоко дъх и извади ръце от водата. Баластният компенсатор ѝ пречеше да потъне.