Дэвид Вуд - Шибалба

Мъжът драскаше по мръсния под, оставяйки мокри следи, но не букви, а странни символи, които обграждаха спалната му рогозка. Показалецът му беше кърваво чуканче до първата фаланга, защото символите бяха нарисувани с кръв. Една от жените беше започнала подобно произведение на изкуството, докато другата се задоволяваше да размахва ръцете си във въздуха и да поучава на смесица от испански и ако Мария не бъркаше — чорти — стар маянски език, който все още се говореше в някои от селските райони.

Мария се обърна към по-младата жена при вратата.

— Откога са в това състояние?

Жената я изгледа с печално изражение.

— Корасон и Мирасол започнаха преди три дни да кашлят. Ернесто преди четири, а Раул преди шест. Утре ще умре. А може би по-скоро.

Шест дни. Това означаваше, че Диего е донесъл проклятието преди нейното последно идване в селото.

— Има ли и други болни?

За разочарование на Мария жената кимна тъжно.

— Да.

Стомахът на Мария се сви.

— Къде са?

Жената посочи зад гърба си.

— Там навън.

— Не разбрах?

— Началото не е кашлицата. Преди това блуждаят.

Изведнъж устата на Мария пресъхна напълно. Жената беше сама на верандата. Старицата, която я беше довела в къщата, си беше отишла.

— Първо започват да блуждаят — повтори жената, — след това започват да кашлят кръв и докато блуждаят падат на пътя.

— Колко са? — успя да попита със свито гърло Мария.

Жената сви рамене.

— Двайсет? Може би повече. Не намираме всички.

Новината удиви Мария. Четирима болни, не пет, ако бъде включен и Диего, могат да бъдат обяснени с излагане на замърсена вода, храна или някакъв екзотичен токсин по артефакта, изровен от Диего. Обаче това започваше все повече да прилича на избухване на епидемия от някакво заразно заболяване. Беше проблем, с който нито Мария, нито Министерството на здравеопазването бяха готови да се справят. Въпреки това имаше едно нещо, което трябваше да направи.

— Трябва да ги държите тук. Всички. Върни колкото можеш от тях — каза Мария на жената, докато излизаше и крачеше бързо към лендкрузъра.

Възмутена, жената се втурна след нея.

— Къде отивате? Те имат нужда от лекарства.

— Нямам нищо, с което да им помогна — отговори честно Мария. — Отивам само до най-близкия телефон. След това ще се върна.

Реши да не използва думата карантина. Тя само щеше да изплаши жената. Истината беше, че докато болестта, каквато и да беше, се развиваше, никой от тях, включително Мария, не трябваше да си тръгва.

А и вероятно вече всички бяха мъртви.

След като потисна паниката си, Миранда сграбчи шланга на малката спасителна бутилка, закрепена за основната ѝ водолазна бутилка. Тя беше нейната резерва, нейният „предпазен колан“, както обичаше да я нарича, защото я използваше като предпазния колан в автомобила — слагаше го, макар да не вярваше, че някога ще ѝ дотрябва помощта му. Знаеше, че както при автомобилния предпазен колан, няма гаранция, че тя ще ѝ спаси живота. В бутилката имаше въздух само за няколко минути и ако не успееше да избере правилния проход, и то от първия път, щеше единствено да удължи страха от настъпващата смърт.

Остави мундщука на регулатора да падне и го замени с онзи на резервния регулатор, така наречения „октопод“, закачен за шланга на малката бутилка. Този път не задоволи желанието си за дълбоко, успокоително вдишване, а пое само толкова въздух, колкото беше нужно да облекчи паренето от излишния въглерод в кръвообращението си.

Миранда, мисли!

Затвори очи и се опита да си спомни как точно изглеждаше пещерата, когато излезе от пасажа.

Олтарът, сети се тя. Златният диск беше откъм неговата задна част. Миранда отвори очи и видя утаяващия се облак тиня в основата на изсечения от камък олтар. Тя мина над него, зае позиция с гръб към пещерата и се обърна, опитвайки се да сравни онова, което виждаше сега, със своите спомени. Когато реши, че е заела точната позиция, се обърна към стената и се изправи пред три възможности.

Първият ѝ импулс беше да избере пасажа в центъра, но нещо в него ѝ се стори не както трябва. Беше по-тесен от прохода, който си спомняше. Тук едва щеше да успее да се провре, без да си одраска раменете. Вдиша отново от „октопода“ и започна да обмисля двете останали възможности, като едновременно ровеше из паметта си за други подробности, свързани с тунела, който я беше довел тук.

Спомни си, че в края пасажът се спускаше надолу, но за съжаление и двата останали притежаваха тази характеристика. Този от лявата ѝ страна имаше по-стръмна извивка. Тя освети двата отвора с фенерчето си и мислено се изрита за това, че не беше оставила знаци върху варовиковите стени или опънала пилотно въже.