Дэвид Вуд - Шибалба

Сега вече го виждаше по-ясно: малка каменна колиба, достатъчно голяма да осигури подслон на един или двама души от лошото време. Сламеният покрив изглеждаше здрав и направен скоро, но стените бяха древни.

Гласът на Изабела прозвуча в ухото му.

— Чичо?

— Минутка — измърмори Ектор и продължи напред. Колибата нямаше прозорци, а достатъчно голям отвор, който позволяваше на човек да влезе сгънат на две. Вътрешността беше тъмна.

Все още стиснал телефона с една ръка, с другата извади фенерче от раницата и светна вътре, без да смее да се надява, че това е мястото, което търси.

Колибата беше празна.

Той въздъхна и се готвеше да се изправи, когато откъм гърба му се чу глас.

— Татко мой, търсите ли нещо?

Ектор се завъртя на пети и едва не изгуби равновесие заради меката глинеста земя. Телефонът и фенерчето паднаха от ръцете му, докато напразно се опипваше за оръжие, каквото нямаше. Не че пистолетът или мачетето щяха да му помогнат. Жената, която го беше заговорила — екзотична рижа красавица, чието почти голо тяло беше покрито с татуировка, която приличаше на кожата на горската пепелянка — не беше сама. Шестима мъже, украсени по подобен начин с бодиарт, сливащ се почти напълно с околната среда, стояха в хлабав кръг около него. Някои държаха в уста тръстикови тръби за стрелички, а други носеха традиционни бойни тояги. Жената не беше въоръжена, с изключение на плетения колан около кръста, на който висеше обсидианова кама в кания. Двама мъже, облечени във всекидневни дрехи — по вида им личеше, че са гринговци — стояха от двете ѝ страни. Единият от тях беше едър, с късо подстригана коса, което подсказваше бивш военен. Другият беше дребен, хилав на вид, но с жестоко лице.

След като успя да запази равновесие с протегнати ръце, Ектор се изправи, поддържайки зрителен контакт с жената.

— Карина, какво правиш тук?

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата ѝ.

— Не е ли очевидно? Правя онова, което ти трябваше много отдавна да направиш.

— Да търся Ел Гия? Не знаех къде да го търся, докато…

— Не говоря за кучето — изсъска Карина. — Говоря за твоето свещено задължение като върховен жрец на Пернатата змия.

Яростта на обвинението беше като физически удар.

— Моето задължение?

— Като вратар ти беше поверено да позволиш на Сянката да излезе в света в навечерието на тринайсетия бактун [26] Названието на годишния цикъл в календара на майте. 13-ият бактун приключва на 21 декември 2012, когато жълтата преса раздуха „идващия край на света“. — Б. пр. , каквото беше желанието на боговете. Ти не изпълни това задължение. Ти си слаб. Не си способен да водиш братята, още по-малко да председателстваш новия вид човечество.

Ектор се наежи.

— Ти си проста послушница. Как се осмеляваш да диктуваш волята на боговете? — Той насочи поглед към останалите хора змии. Познаваше всеки от тях, някои броеше за свои приятели. Тяхното предателство го пареше като отрова. — Говорите за свещен дълг, а позволявате на послушница да ви бунтува срещу помазания избраник на Кукулкан?

Порицанието му предизвика единствено друга усмивка.

— Кукулкан благослови моите усилия. Заведе ме при Ел Гия.

— Значи е у теб? Карина, още не е късно да направиш правилния избор. Прекрати този бунт още сега и аз ще забравя какво си направила.

— Това започва да става досадно — каза тя и махна с ръка. — Търпях твоята грубост, защото имам нужда да ми кажеш как да стигна до Ciudad de la Sombre .

Ектор поклати глава.

— Не си заслужила това познание. Може би след време, но…

— Има и други начини да го намеря.

Ектор повдигна вежди.

— Имаш предвид сама да тръгнеш по пътя на Ел Гия? Аз няма да ти помогна.

— А какво стана с твоя свещен дълг? — попита тя подигравателно. — Змийските братя съществуват с една-единствена цел: да водят онези, които са били докоснати от Сянката, в царството на Господарите на Шибалба. Ти си ни учил на това. Ако откажеш, ще се отречеш от свещената клетва и вече няма да си способен да ни водиш.

Ектор стисна зъби. Карина го беше изпързаляла. Всичко, което каза, беше истина. В течение на векове Змийските братя бяха държали под контрол ужасното проклятие на Сянката, като водеха докоснатите от нея в Подземния свят, където, стига да оцелеят от изпитанията на Господарите на Шибалба, ако легендите не лъжат, здравето им ще бъде възстановено и дори ще им бъде вдъхнато безсмъртие, подобно на божественото. Някои бяха случайни жертви, но повечето, които следваха Пътя на змията, го правеха преднамерено, предлагайки се в жертва на старите богове. Сянката — онова странно вещество, което съдържаше самата същина на Господарите на Шибалба — не само заставяше заболелите да започнат пътуването. А и разкриваше древни познания, макар физическите симптоми често да пречеха на пълното изразяване на тези разкрития.