Дэвид Вуд - Шибалба

Наетата охрана беше наред, макар и малко притеснена. Хората на Карина с изпилените си остри зъби и татуировки му причиняваха тръпки, но онова, което наистина предизвика ужас у него, беше начинът, по който смазаха от бой онзи стар индианец в джунглата.

Карина също беше татуирана, макар бодиартът да беше скрит от блузата и камуфлажните ѝ панталони във военен стил с много джобове. Тя поне не си беше изпилила зъбите. Той донякъде харесваше мацки с татуировки и пиърсинг, но устата, пълна със зъби на акула, щеше да му дойде в повече.

Задната товарна платформа беше спусната, което позволяваше не само в кабината да влиза въздух и така да намалява горещината, но им осигуряваше и панорамен изглед към околността, докато прелитаха над нея. През по-голямата част от полета виждаха непрекъснато море от зеленина, но когато наближиха своята цел, Алекс забеляза смесица от обработени полета и пътища, а щом хеликоптерът започна да захожда към летището — кварталите на Поптун.

Когато се показа пистата, Карина скочи на крака, втурна се към вратата и за миг надникна навън, после изтича до единия от пилотите и му каза нещо. Алекс беше доволен да я остави да поеме нещата в свои ръце, докато хеликоптерът без никакво предупреждение се наклони настрани и започна да се отдалечава от летището.

— Какво става? — поиска да разбере той.

— Вече са тук — отговори Карина, а очите ѝ проблясваха заплашително.

— Кои са „те“?

— Групата на Мадок. Хората, които пътуват с твоята връзка.

Алекс хвърли поглед през отворената товарна рампа и видя по-малкия хеликоптер, паркиран на летището, да се смалява в далечината. Той знаеше всичко за Дейн Мадок, който беше помогнал на предателката Там Бродерик да пипнат баща му, при това почти съсипвайки „Сканоген“. Досега дейността на Дейн Мадок не представляваше истинска заплаха за техните планове. Всъщност ловците на съкровища, помагащи на Чарлз Бел, без да искат, бяха прокарали пътя за „Сканоген“, но сега, когато целта вече се виждаше, можеше да се окажат голямо препятствие.

— Е? — попита той и насочи погледа си към Карина. — Толкова по-важно е да кацнем още сега.

Тя поклати глава.

— Какво каза по-рано? Ще съкратим малко пътя.

Пастта на Нах Тунич беше огромно открито пространство, в по-голямата си част равно, като се изключат местата, където археолозите бяха изкопали проучвателни окопи. Бел обясни как по време на разцвета на маянската империя хиляди вярващи са се събирали в преддверието на пещерата, докато жреците изпълнявали ритуалите на една тераса над тях. Разкопките бяха потвърдили тази хипотеза. Подът всъщност се състоеше от артефакти: керамични чирепи и други отпадъци, циментирани на място през вековете от минерализираната вода, капеща от тавана.

— Някои от местните маи все още идват тук да се молят — продължи Бел, посочвайки останките от огнище.

— Все още почитат старите богове? — попита Мадок. — Смятах, че местните религии са почти напълно изчезнали.

— Идването на християните конквистадори принуждава практикуващите старите вярвания да минат в нелегалност — отговори Бел с крива усмивка. — Извинете за този каламбур. Но тези традиции са дълбоко вкоренени в тяхната култура.

В дъното на напомнящата катедрала паст на пещерата изследователите трябваше да се изкатерят по стръмна подпорна стена, издигната от маите, за да предпазят прохода, водещ в дълбините на пещерата. Мадок и Боунс поведоха групата, за да помагат на Бел в спускането. Ейнджъл бързаше да ги последва, а Боунс използва лост, за да разбие ключалката на оградата, издигната от гватемалското правителство. Докато стояха там, готвейки се да се спуснат вътре, Мадок почувства бриз по лицето си, който се издигаше от пещерата, все едно дишаше.

— Това място наистина е живо — каза той.

— Такова е и за маите — кимна Бел, който леко хриптеше, докато опитваше да си поеме дъх след изкачването.

Ако входът на пещерата беше зиналата паст на живо чудовище, онова, което лежеше зад него, трябваше да е гърлото — тесен, дълъг деветдесет и пет метра проход, спускащ се в дълбините. Макар че във варовика бяха изсечени що-годе прилични стъпала и дръжки, скалата беше хлъзгава от влагата. За щастие предишните експедиции бяха оставили фиксирано въже, за което Бел се държеше, докато се спускаха.

Първият етап на слизането завърши при едно прохладно езеро, където течащата надолу по далечната стена минерализирана вода беше формирала заоблени издатъци от подобни на стъкло седиментни скали, които проблясваха на светлината на фенерчетата. Ефектът беше драматичен, но те нямаха време да спрат, за да му се възхитят. Вертикалната шахта, която според Бел щеше да ги отведе в Шибалба, беше в края на дълъг проход с дължина повече от три хиляди и двеста метра.