Дэвид Вуд - Шибалба

Разбира се, това не се беше случвало наскоро. Пътеводителите бяха забравени, а съдовете, които съдържаха праха на Ел Гия и някога са били съхранявани в свещените храмове, бяха разпръснати и изгубени след идването на испанските завоеватели с техния нов Бог.

На Ектор и през му не му беше минавало, че някога ще бъде призован да изпълни това задължение или че то ще бъде използвано срещу него в борбата за власт над Змийското братство.

Той опита друг подход.

— Карина, сега е XXI век. Ние може да почитаме традициите на нашите предци, но трябва и да прокарваме наш собствен път в бъдещето. Сянката е ужасно нещо. Тя не може да бъде контролирана.

— Остави това на мен — отговори мъжът с жестокото лице.

Карина го стрелна с кос поглед, но после веднага насочи очи към Ектор.

— Къде е Градът на Сянката? Кажи ми и може би ще те оставя жив.

— Убий ме и никога няма да разбереш.

Карина се вторачи в него. С изрисуваното си тяло приличаше повече на влечуго, отколкото на човек, усойница, която се готви за удар.

В този момент се чу електронен звън, който разруши магията.

Карина се опита да продължи да гледа втренчено, но в изражението ѝ се промъкна лек намек за раздразнение.

— Това съм аз — каза мъжът с жестокото лице и извади от джоба сателитен телефон, подобен на онзи, който Ектор беше донесъл. Той го разтвори и го допря до ухото си.

— Ало?

Послуша известно време, после очите му заблестяха като мъниста.

— Страхотно! Къде е това? — друга пауза. — Можем да сме там след час.

Той затвори телефона със замах.

— Карина, добри новини. Знам къде е.

Сърцето се качи в гърлото на Ектор.

— Ciudad de Sombre?

— Майната му на града. Ще прескочим няколко крачки. Знам къде е Шибалба. Това е място, наречено Нах Тунич.

Ектор не успя да скрие изненадата си.

Карина отново вторачи змийския си поглед в него.

— Вярно е, нали? Кофти работа, Ектор. Сега вече нямам нужда от теб.

Тя се обърна към най-близкия от своите придружители и кимна.

На шестстотин и петдесет километра от мястото кокалчетата на ръката на Изабела побеляха, докато стискаше телефона. Наложи се да потисне подтика си да кресне в телефона на мъчителите на чичо си да престанат, ако не искат да понесат нейния гняв.

Нейният гняв.

През целия си живот не се беше чувствала по-безпомощна.

Тя се беше преборила почти сама за контрола на Заливния картел срещу мъже, чиято жестокост би накарала Господарите на Шибалба да треперят. Командваше истинска армия от лейтенанти и пехотинци и онова, което не можеше да вземе насила, винаги можеше да купи. Но не можеше да направи нищо, за да помогне на своя чичо.

Карина!

Изабела веднага разпозна името. Карина Ривера, няколко години по-млада от нея, беше една от послушничките на Ектор. Изабела си спомни как, като малко момиче, Карина беше тормозена заради рижата си коса — видим знак за смесена кръв. Но след като прие древната религия на своите предци и влезе в Змийското братство, това се промени. Тя беше станала част от почитана традиция сред хората с маянски произход. Дори сред такива като Изабела, които само на думи отдаваха дължимото на традициите.

Очевидно престижът да е част от Змийското братство не беше достатъчен за Карина. Тя искаше повече. Власт. Може би отмъщение срещу света, който я беше тормозил.

За Изабела мотивите ѝ нямаха значение. Кучката щеше да си плати за това, което правеше.

След студеното заявление на Карина за няколко секунди настъпи мълчание. След това се чу отвратителното хрущене на костите на човек — в случая нейния любим чичо — когото пребиват до смърт. Шумът от нанасяните удари продължи известно време, след това отново се чу мъжкият глас — почти със сигурност на американец — който се развика:

— Стига бе, хора. Той вече е мъртъв, а нас път ни чака.

— Bastante! — нареди Карина на испански и ударите престанаха на мига. В продължение на още няколко секунди Изабела чуваше приглушени гласове, после настъпи тишина.

Очите ѝ се замъглиха от сълзи, докато гледаше екрана на телефона. На него се виждаше продължителността на обаждането и отброяването продължаваше безспирно — секунда след секунда. Тя очакваше връзката да прекъсне, но изведнъж осъзна, че Карина и останалите си бяха тръгнали очевидно без да забележат отворения телефон на Ектор. И сега вече нямаше кой да затвори.

Хрумна ѝ, че трябва да прекъсне връзката, но не можа да се насили да скъса тази последна нишка, която я свързваше с брата на баща ѝ.