Дэвид Вуд - Шибалба

Мадок си помисли, че думите прозвучаха като произволно предположение, а Боунс само сви рамене.

— За разнообразие е близо до място, където може да се купи бира.

— Предполагам няма да е първият път, когато намираме нещо, скрито на видно място — въздъхна Мадок. — Добре, Джими. Прати ми джипиес координатите на другите три места. За всеки случай.

— Ще ги имаш. — Електронно пиукане възвести края на обаждането по Скайп, но лидарното изображение остана на екрана.

Мадок се обърна към Бел.

— И така, какво можем да очакваме в Шибалба? Други изпитания?

Бел кимна.

— Шибалба означава буквално „място на страха“. Героите близнаци трябвало да минат през шест „къщи“, всяка от които, изглежда, отговаря на един от първичните страхове. Тъмната къща. Къщата на остриетата. Къщата на тръпката. И нещо, наречено Къщата на студа, която, казват, била пълна с мраз, пронизващ до костите, и трополяща градушка. Има и Къща на ягуара, Къща на прилепите и Гореща къща. И това само за да стигнеш до района в Шибалба, където пребивават Господарите на смъртта.

— Така. Значи много възможности да те убият. И то като не броим насекомите, змиите и тропическите болести. Плюс трийсетметрово спускане в още неизследвана отвесна шахта. — Той погледна многозначително към Ейнджъл. — Не вярвам, че мога да убедя някого да остане тук, където е безопасно.

С напълно безизразно лице Боунс понечи да вдигне ръка, но Ейнджъл го плесна да я свали.

— Не, Мадок, нямаш никакъв шанс — каза твърдо тя. — Освен това, ако опитът ме е научил на нещо, то е, че съм в по-голяма безопасност, когато съм с теб.

Мадок се надяваше, че е права.

Ектор Канул не намали, докато пресичаше кръстовището, където планинският път се срещаше с магистралата. Пътят беше блокиран от кола на хондураската полиция и той нямаше никакво желание да привлича вниманието на полицая, който седеше вътре. Вместо това продължи още километър и половина, преди да слезе от пътя. Земята беше още мека от скорошните проливни дъждове, така че можеше да заседне и с 4x4 задвижване, но това беше най-малката му тревога.

Родриго беше изчезнал. Ектор разчиташе на алчността на стария мародер на гробове като по-силен от страха подтик, но очевидно го беше разбрал погрешно. Сега щеше да се наложи да го направи по трудния начин.

Той слезе, взе малката раничка с храна и вода и мачетето и влезе в гората. Във въздуха се усещаше лека миризма на пушек — напомняне за огъня, който унищожи планинското село Опалака — родното място на Родриго. Правителството наричаше случилото се „нещастна случайност“, горски пожар, причинен от живите въглени на оставен без надзор кухненски огън. Как пламъците са запалили напълно подгизналата растителност — по този въпрос управляващите не можеха да дадат обяснение, но районът беше отцепен в очакване на предстоящото разследване.

Листакът беше гъст, но гъвкав, позволявайки на човек да мине, без да се налага да го сече. Ако се беше заел да изсича пътека, щеше да напредва по-бързо, но и да вдига повече шум. И ако полицията решеше да проучи сякаш изоставената край пътя кола, не искаше да знаят накъде беше поел. След около петнайсетина минути попадна на нещо, което приличаше на животинска пътека, виеща се из джунглата. Той започна внимателно да я проучва, докато не откри отличителната форма на отпечатък от ток на ботуш. На лицето му се изписа доволна усмивка.

Нямаше гаранция, че отпечатъкът е от Родриго или неговия съперник Диего, но Ектор беше уверен, че и двамата мъже са ползвали тази пътека в някакъв етап на търсенето на съкровища и маянски реликви, които да продават на черния пазар.

Той пое предпазливо надолу по пътеката, като постепенно навлизаше все по-дълбоко в гората, проучвайки други пътеки и разклонения. Тук-там намираше следи от разкопки и дори камъни от стените на древните маянски жилища. Въпреки тези привидни успехи безплодността на издирването му нарастваше с всяко ново „откритие“.

След като за кратко се беше появил, Ел Гия щеше отново да изчезне в джунглата. Проклятието — maladiciôn de la sombra — отново щеше да потъне в дрямка може би за десетилетия или дори векове в очакване да бъде отново открито от поредната безпомощна жертва, която пак ще отприщи ужасната болест.

Ектор погледна часовника си. Вече минаваше обяд. Той въздъхна, заби мачетето в меката земя и свали раницата от гърба си. Беше гладен, но храната не беше най-важното. Извади сателитния телефон, набра номера на Изабела и точно натисна бутона за набиране, когато зърна нещо само на няколко крачки нагоре по пътеката. Все още притискащ телефона към ухото си, той тръгна да провери какво е това.