Дэвид Вуд - Шибалба

— Сеноте? — попита Мадок.

Бел поклати глава.

— Не точно. Сенотетата са естествено възникнали карстови кладенци. Появяват се, когато варовиковите пещери рухнат. А тук геологията не съвпада. Това е цистерна. Изграден от човека резервоар. Маите от областта Петен не са имали езера или реки, затова са събирали дъждовната вода в огромни цистерни, наричани чултуни.

Боунс оглеждаше басейна с необичаен страх.

— Ще се гмурнем ли?

— Ние сме първите, които го откриха — обади се Миранда. — Вероятно е пълен с пожертвования за боговете. Тате, точно онова, което търсиш!

Бел се усмихна предпазливо.

— Вътре може и да има някои дрънкулки, но за разлика от сеноте, чултуните са предимно с практична насоченост.

— Значи това не е вход към подземния свят? — каза Мадок. — Символичен или не.

— Точно така. И ако наистина е Градът на Сянката, посветен на обожествяването на Господарите на смъртта, ние може би трябва да търсим храм.

Мадок, който обикновено не пропускаше възможност да се гмурка, сега изпита неочаквано облекчение от този отказ.

Разчистиха път около чултуна и продължиха нататък. Прокараната от тях пътека разкри още артефакти — каменни пейки и гравирани блокове, които може някога да са били стели. Ейнджъл откри на десетина метра след цистерната друга стела, която още стоеше права, но беше значително по-износена от първата.

Миранда се приближи, за да направи видеозапис.

— Поредното куче водач?

Бел протегна ръка към изображението. Докато го правеше, Мадок забеляза някакво движение на върха на каменния маркер. Боунс извика, за да го предупреди, но преди да успее да направи каквото и да било, последва светкавична атака. Приличаше на лоза — смарагдовозелена, напръскана със златисти точки — но се движеше и се хвърли към протегнатата ръка на Бел.

В този момент обаче нещо прелетя още по-бързо. Острието на мачетето на Ейнджъл профуча във въздуха между Бел и стелата, срязвайки на две приличащото на лоза нещо. Едно парче падна в краката на Бел, докато остатъкът се замята и загьрчи на изправения камък, преди да падне в храсталака при основата му.

Няколко мига никой не помръдна. Бел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. След това Миранда издиша с облекчение.

— Отърва се на косъм.

Боунс се наведе и огледа единия край на създанието.

— Юкатански кротал.

— Отровен ли е? — попита Ейнджъл.

— Да, обикновено отровата му няма да те убие, но след като не можем да отидем до най-близкото спешно отделение, по-добре да не рискуваме. — Той навлезе в гъсталака зад стелата. — Жалко, че се наложи да я убиеш — продължи индианецът — Тези неща са…

Чу се неочакван трясък на трошащи се клони и джунглата погълна Боунс.

— Боунс! — провикнаха се едновременно Мадок и Ейнджъл, като същевременно се насочиха към мястото, където индианецът изчезна, пренебрегвайки опасността, каквато и да беше тя, която се криеше под шубраците.

Боунс също викаше, макар шумоленето на листата и клоните отчасти да заглушаваше гласа му. Шумотевицата утихна и за миг настана заплашителна тишина.

— Уф — измърмори Боунс.

Мадок разгъна клонака, за да търси своя приятел.

— Боунс, добре ли си?

— Страхотия — подвикна Боунс. Гласът му сякаш идваше изпод земята. — Внимавай къде стъпваш. Иначе те чака дълбоко падане.

Мадок въздъхна с облекчение, след това взе мачетето от Ейнджъл, зае се да разчиства листака и пред тях се откри почти отвесна скала точно зад ерозиралата стела. Боунс стоеше на около десетина метра от тях, а темето на главата му беше на едно равнище с краката на Мадок.

— Обикновено е нужна бутилка „Уайлд Търки“, за да падна така — каза той, докато предпазливо си разтриваше коляното. — Нямам нищо против да се търкулна надолу по хълма като всяко дете, но от този стърчат твърде много камъни.

— Това не е хълм — обади се Бел, който беше застанал на края на стръмнината. — Във всеки случай не е естествен. Това е игрище за топка.

Мадок надникна през зелената растителност. Въпреки дебелото покритие от шубраци и дървета успя да различи вълнообразните очертания на терена. В дългата вдлъбнатина с формата на I стоеше Боунс, а след може би петдесетина метра нататък се издигаше друг стръмен склон. Не беше трудно човек да си представи мястото, разчистено от растителност.

В Чичен Ица имаше голямо игрище — дълго над сто и петдесет метра и наполовина широко, с високи девет метра вертикални стени.