Дэвид Вуд - Шибалба

— И чак сега ти хрумва това? Ако Бел е прав, през последните няколко часа сме били в града.

— През деня няма проблем. Лошите неща се случват само през нощта.

— Кой да си помисли, че те е страх от тъмното? — възкликна Мадок. — Честно казано, повече ме тревожат обикновените земни създания.

— Имаш предвид Змийските братя? Мислиш, че знаят за това място?

Мадок изобщо не беше имал това предвид, но реши да отговори на въпроса.

— Не мисля, че някой е стъпвал тук поне от петстотин години. Ако знаят за него, не го посещават. По- вероятно е да защитават просто легендата. Мисля, че също търсят мястото.

— Което означава, че могат да се появят по всяко време.

Мадок сви рамене.

Кейси им беше предоставила два деветмилиметрови полуавтоматични пистолета „Зиг Зауер Р226 ТасОрs“, шест пълнителя с по двайсет патрона и кутия с резервни муниции. Беше предостатъчно, за да се справят с горски хищник, стига да бъдат предупредени навреме. Но не стигаше, за да се справят с екип от хора, въоръжени с автомати. Това беше положението, независимо дали им харесва или не. И все пак щяха да се справят с всичко, защото това им беше работата.

А ако се наложеше да се сражават, каменните стени на града щяха да им предложат много по-голяма защита, отколкото тънките найлонови стени на техните палатки.

Събраха оборудването и поеха по пътеката, осъзнавайки много добре, че слънцето вече се е скрило зад върховете на дърветата. Долу в падината на игрището за топка мракът се сгъсти до степен, че Мадок и Боунс трябваше да изровят своите светодиодни фенерчета. Това решение беше свързано в по-голяма степен с желанието им да държат нощните хищници настрана, отколкото да си осветяват пътя. Освен това така щяха да предупредят останалите за своето приближаване. В отговор им светнаха с фенерче, за да им укажат посоката. Когато стигнаха до стената, намериха Ейнджъл и Миранда усмихнати победоносно.

— Мадок, момичетата изглеждат прекалено щастливи — каза Боунс с театрален шепот. — Може би трябваше да ги разделим.

Ако някоя от тях беше чула тази не толкова мила закачка, така и не го показа.

— Пирамида е — обяви Ейнджъл, която повече не можеше да сдържа вълнението си. — Освен това открихме как да влезем вътре.

Мария гледаше втренчено непрозрачната полиетиленова стена, питайки се дали да не се опита да я пробие. Имаше отчаяна нужда да мине през препятствието, да започне да се движи, макар да нямаше и най-малка представа къде трябва да ходи и защо.

Всъщност това не беше вярно. Знаеше защо.

Първо започват да бродят.

Знаеше, че това предстои, дори преди да осъзнае, че старата жена, която срещна на планинския път, беше заразена. Когато влезе в къщата, за да прецени състоянието на четиримата критично болни пациенти, го направи с ясното съзнание, че колкото и да е внимателна, тя също може да се зарази. Но това беше риск, който пое с охота. Гледаше на себе си като на войник, който воюва не с хора, а с микроскопични врагове, и беше готова да пожертва себе си, за да спаси другите.

И се беше пожертвала.

Изпитваше хлад — сигурен признак, че треската ѝ се усилва, но най-издайническият симптом беше натрапчивото желание да се движи. Не безцелно бродене, както предполагаха селяните, а съкрушително желание да крачиш в определена посока. Подобно на навигационната способност на мигриращите птици.

Независимо дали желанието беше съкрушително или не, тя успя да направи само три крачки. Така се озова пред стерилните пластмасови стени на своята затворническа килия. Макар никога да не беше виждала подобно помещение освен във филмите, разпозна какво е предназначението на малкото пространство: изолационно помещение за IV ниво на биобезопасност.

Войниците, предположи, че са такива, я бяха взели заедно с останалите видимо болни пациенти — десетина-дванайсет души, включително тримата, които Мария беше наблюдавала. Всички бяха настанени в импровизирано изолационно отделение — полиетиленово фолио, съединено с дебели лепенки — на борда на един от хеликоптерите. Мария предположи, че вече е минал един цял ден, но не можеше да каже със сигурност. Откакто слезе от хеликоптера, не беше виждала слънцето. След кратък полет бяха слезли в затворен хангар. Не мислеше, че са стигнали твърде далече. Не повече от няколкостотин километра, но освен че се намираше в изолационно помещение за IV НББ, нямаше представа къде са в момента.

По някакъв начин обаче знаеше посоката, в която трябва да поеме.