Дэвид Вуд - Шибалба

Водолазната му жилетка беше наблизо там, където я бе пуснал, а той можеше да изкара без въздух две минути.

Предостатъчно време.

Ръката му напипа нещо, което не беше твърдо като камък. След няколко секунди търпеливо опипване осъзна, че това е един от шланговете, закачен за неговия регулатор. След още няколко секунди намери мундщука, пъхна го в устата си и най-накрая пое толкова нужния въздух. Но облекчението му беше краткотрайно, защото все още не можеше да помогне на приятелите си, а времето работеше срещу тях.

Той ритна с крака и навлезе дълбоко в сумрака с протегната ръка, която се плъзгаше по стената на пасажа, а с другата влачеше водолазната жилетка. Облакът тиня леко се разреди и скоро зрителното му поле се оказа чисто. Но той изчака, докато се върна в голямата пещера, за да си сложи жилетката.

Един пасаж проверен. Остават още десет.

Мадок поклати глава. Методът на пробата и грешката не вършеше работа. Нямаше никаква гаранция, че някой от тези проходи ще го изведе обратно на повърхността. Не можеше да си позволи други задънени улици и дори по-лошо — риска да се изгуби в този подводен лабиринт. Ако не можеше да намери начин да намали рисковете от своя избор, щеше да се наложи да изпита късмета си с предната врата.

С тази разлика, че пасажът обратно в карстовата дупка не навяваше усещане за предна врата. Ако не нещо друго, приличаше повече на закъсняло хрумване — начин да се наводни подземният храм или гробница, за да се скрие тяхното съществуване.

Дванайсет тунела. Един от тях идваше от карстовата дупка, а останалите единайсет водеха Бог знае къде.

Мадок не знаеше много за маянската космология и традиции, но помнеше, че се ползват с добро име като астрономи. Знаеше също, че архитектурата им отразява познанията им за небесата.

Той затвори очи и опита да си представи разположението на пасажа спрямо карстовата дупка.

Север, реши, макар че не беше напълно сигурен.

Страната на олтара със златния диск гледаше в противоположната посока — на юг. Дали за маите югът беше важна или свещена посока?

Джейд щеше да знае , помисли си мрачно той. Джейд Ихара, бившата му приятелка, беше световноизвестен археолог, специалист по предколумбови култури. Всъщност Миранда Бел много му напомняше Джейд не само заради това.

Джейд обаче я нямаше, но независимо от всичко, имаше логика главният вход на пещерата да е от страната, която е срещу предната част на олтара.

Тук нищо няма да се получи , каза си той, ритна с крака и заплува към другия край на пещерата.

Точно срещу олтара имаше широк тунел с лека извивка нагоре. Мадок си помисли, че той определено прилича повече на главен вход, отколкото пасажът, който водеше от карстовия кладенец в пещерата. Все пак опита да потисне усещането си за неотложност с малко повече предпазливост, отколкото беше проявил в по-раншните проучвания.

На около трийсет метра навътре в прохода лъчът на фенерчето му попадна върху блещукаща плоскост, подобна на огледало, което плува надолу с лицето във водата.

Това беше повърхността.

Мадок ритна силно, за да стигне колкото може по-бързо до нея, и няколко секунди по-късно стоеше върху наклонена рампа, а главата и раменете му стърчаха от водата. Подуши предпазливо въздуха, преди да вдиша дълбоко за първи път. Миришеше слабо на влага и плесен, затова държеше мундщука готов, ако случайно му се замае главата.

Още няколко крачки го изведоха на сух камък. Той свали плавниците и ги остави на рампата. След това реши да остави там и останалата част от водолазното си оборудване.

Загаси фенерчето и закрачи напред в мрака, търсейки да види някъде блясъка на дневната светлина или да усети полъх на вятър и да чуе шумолене на листа.

Но нито видя, нито чу нещо.

Светна фенерчето и се затича напред, но след като измина около петнайсетина метра, се озова в задънена улица. Купчина камъни, повечето големи колкото плажни топки, напълно запушваха тунела. Приличаше на срутване.

Мадок плъзна лъча на фенерчето по камъните, докато обмисляше своите възможности. Това приличаше на първоначалния вход към пещерата. Вероятно външният свят се намираше отвъд срутилите се камъни. Може би трябваше да махне само няколко камъка, за да разчисти достатъчно голямо пространство, през което да се промуши.

Който не рискува, той не печели , измърмори Мадок и започна да се катери по купчината камъни. За начало избра един от по-малките. Хвана го с две ръце и го дръпна към себе си. Отмести се с изненадваща лекота и освободи лавина от мръсотия и камъчета. Мадок махна още един, разширявайки пролуката, и когато пусна камъка да се търкулне надолу, видя проблясък на дневна светлина.