Тед Деккер - Три

— Не обичам да говоря за това. Защо?

— Нещо я притеснява. Не пожела да ми каже какво, но иска да се срещнем по-късно днес следобед. Убедена е, че Слейтър не е Гатанката. Това не ми стига, но има и друго. Тя знае още нещо. — Дженифър удари с юмрук по волана. — Защо имам чувството, че аз последна научавам какво става тук?

Кевин гледаше към къщата. Тя въздъхна.

— Трябваше да кажа на Милтън за това. Той иска да говори с теб.

— Какво му каза?

— Че трябва да говори с шефа на Бюрото. Все още официално ние имаме юрисдикция. Останалите провеждат своите разследвания, но общо взето всичко минава през нас. Настръхвам само при мисълта, че Милтън ще те разпитва.

— Добре, да вървим — отвърна разсеяно Кевин. По-добре да свършват с това. Дженифър никога нямаше да разбере колко добре се чувства, когато тя е наоколо. От друга страна обаче тя беше психолог — най-вероятно би го разбрала. Той отвори вратата си.

Дженифър го хвана за ръката.

— Кевин, искам да знаеш нещо. Ако открием, че Слейтър наистина е отвлякъл Белинда, няма начин да го скрием от медиите. Те ще искат повече информация. Могат да бъдат много настоятелни.

— Значи целият ми живот ще бъде подложен на дисекция от пресата.

— Горе-долу да. Досега полагах всички усилия…

— Точно това иска Слейтър. Затова я е отвлякъл. Това е неговият начин да ме накара да се разкрия. — Той наведе глава и разроши косата си.

— Съжалявам.

Кевин слезе от колата и затръшна вратата.

— Дай да приключваме с това.

Докато прекосяваше улицата и се приближаваше до верандата, Кевин взе твърдо решение. Повече при никакви обстоятелства нямаше да проявява емоции пред Дженифър. И без това разчиташе твърде много на нея. Тя едва ли имаше нужда да се превръща в негово кошче за душевни отпадъци. Щеше да влезе вътре, да прегърне Боб, да забие един юмрук на Юджийн, да изпълни задачата си по откриването на ключа към Слейтър и да си тръгне, без да му мигне окото.

Кракът му пристъпи прага за пръв път от пет години. Треперенето започна от пръстите му. Преди вратата да се затвори зад гърба му, вече беше достигнало до коленете му.

Юджийн ги пусна вътре.

— Не знам. Просто не знам къде може да е отишла. Досега трябваше да се е върнала!

Боби стоеше в края на коридора, ухилен до уши. Той започна да пляска с ръце и да потропва по земята. Кевин усети буца в гърлото си. Какво беше причинил на Боб? Беше го оставил в ръцете на Принцесата. През целия си живот беше наказван отчасти заради Боб, но това не означаваше, че Боб е виновен.

— Кевин, Кевин, Кевин! Дойде да ме видиш ли?

Кевин бързо се приближи до брат си и силно го прегърна.

— Да. Съжалявам, Боб. Много съжалявам. — Сълзите вече се стичаха по лицето му. — Добре ли си?

Юджийн ги гледаше мълчаливо; Дженифър сбърчи вежди.

— Да, Кевин, много съм добре.

Като че ли изчезването на стария прилеп въобще не го притесняваше.

— Принцесата я няма — каза той и усмивката му внезапно изчезна.

— Защо не ми покажеш спалнята ви? — обърна се Дженифър към Юджийн.

— Леле, леле, леле, леле. Не знам какво ще правя без Принцесата — каза Юджийн, отправяйки се наляво.

Кевин ги остави да вървят.

— Боб, ще ми покажеш ли стаята си?

Боб грейна и започна да се промъква през тесния проход между купчините вестници.

— Искаш да видиш стаята ми?

Кевин стъпваше по коридора с безчувствени крака. Светът, от който беше избягал, му изглеждаше абсолютно нереален. От купчината вдясно от него стърчеше брой на вестник „Тайм“. Лицето на първа страница беше заменено с ухилен образ на Мохамед Али. Само Бог, дяволът и Белинда знаеха защо.

Боб влезе забързано в стаята си. Той грабна нещо от пода. Беше стар, очукан, черно-бял „Гейм бой“. Боб си имаше играчка. С възрастта Белинда омекваше. Или може би защото Кевин си беше тръгнал?

— Това е компютър! — каза Боб.

— Хубав е. Харесва ми. — Кевин надникна в стаята му. — Четеш ли още истории, които Бел… Принцесата ти дава да четеш?

— Да. И много ми харесват.

— Много добре, Боб. Ами тя… кара ли те да спиш през деня?

— Отдавна не ме е карала. Но понякога не ми дава да ям. Казва, че много съм надебелял.

Стаята на Боби изглеждаше по същия начин, както пет години по-рано. Кевин се върна в коридора и бутна вратата на някогашната си стая.

Непроменена. Нереална. Той стисна зъби. Вълната от емоции, която очакваше, не го връхлетя. Прозорецът все още беше залостен и секциите бяха пълни с фалшиви книги. Леглото, в което беше прекарал половината си детство, беше застлано с все същото одеяло. Сякаш Белинда го очакваше да се върне. Или може би напускането му не отговаряше на нейната реалност, затова отказваше да го приеме. Човек нямаше как да знае.