Тед Деккер - Три

Тя отпусна ръце върху папката. Зелените й ръбове бяха изтрити от употреба. Дженифър можеше да цитира съдържанието й по памет, всичките 234 страници. Половината от написаното вътре беше нейно дело.

— В момента подготвяме копия от това за всеки един от вас. Щом го прегледате, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси. Осъществяван ли е допълнителен контакт с жертвата?

— Не и днес — отвърна Милтън. — Изпратихме екип, който да огледа къщата му. Самият той е открил няколко бръмбара. Ако трябва да бъда по-точен, някаква негова приятелка е открила шест устройства, поставени на различни места вътре. Някаква си Саманта Шиър ни се обади тази сутрин. Работи за министъра на правосъдието. Снощи била с него и решила да ни направи услуга. Знаете ли кое пада, но никога не се пуква? И кое се пуква, но никога не пада?

— Не.

Той се ухили коварно.

— Зората и нощта.

— Тя ли ви го каза?

Той кимна.

— Доста е умна. Но от друга страна в тая делва вече бъркат твърде много хора, а по случая се работи по-малко от ден.

— По този случай се работи от една година — рече Дженифър. — Тя е отишла при него без да разберете? Не наблюдавате ли къщата?

Той се поколеба.

— Все още не. Както вече казах…

— Оставили сте го сам през нощта? — Дженифър усети как лицето й пламва от гняв. Спокойно, момиче.

Милтън леко присви очи.

— Да не би да си мислите, че си имаме работа с някой бой скаут? Знаете ли дори дали Парсън е още жив?

— Няма доказателства, че се намира под непосредствена заплаха — каза Милтън. — Нито че става въпрос за Гатанката. Кевин настоя, че е…

— Жертвата не е в състояние да решава кое е най-добро за нея. — Дженифър изпъна крака и се изправи. — Нанси, ако нямате нищо против, бих искала да прегледам всички събрани улики веднага щом се върна.

— Разбира се.

— Къде отивате? — попита Милтън.

— Да видя Парсън. Доколкото ни е известно, той е единствената жива жертва на Гатанката. Основната ни задача е да го опазим жив. Бих искала да прекарам няколко минути с него преди вашите хора да преобърнат къщата с главата надолу. Скоро тук ще пристигне един от моите колеги, Бил Галахър. Ще ви бъда благодарна, ако и с него се държите също толкова любезно.

Дженифър напусна управлението и се отправи към къщата на Кевин Парсън, осъзнавайки, че се е измъкнала, балансирайки по ръба. Или може би се чувстваше притеснена заради онова, което й беше казал шефът на Бюрото. С изключение на грешката, че беше оставил жертвата неохранявана, дотук Милтън се беше справил много добре. Но допуснеха ли още някоя грешка, можеха да се окажат с още един труп в ръце. Тя не можеше да приеме това. Не и този път.

Не и след като беше отвела Гатанката при Рой.

Защо се притесняваш толкова, Джен? Кевин Парсън е жертва, заслужава живот, свобода и щастие както всяка друга потенциална жертва, но нищо повече. Това беше обективният поглед към настоящата ситуация.

Но независимо от всичко, шефът й я беше преценил добре. Наистина беше изгубила обективността си, нали? Кевин Парсън беше специален. За Дженифър той имаше много по-голямо значение от който и да било друг в този случай, с изключение на брат й. Можеше да е някой пълен глупак, който обича да тича гол по магистралата, но това нямаше да промени нищо.

Защото всъщност Кевин Парсън можеше да й предложи изкупление. Щом Рой бе умрял заради нея, то може би Кевин щеше да живее заради нея.

Заради нея. Тя лично трябваше да го спаси, нали? Око за око. Живот за живот.

— Господи, дано се окаже свестен човек — промърмори тя.

Дженифър въздъхна, прогони мисълта от главата си и сви по улицата му. Часът беше малко след осем. Покрай нея се нижеха стари къщи, повечето двуетажни, скромни, прилични домове. Тя погледна към папката, която й беше дал Милтън. Кевин Парсън живееше в синята къща малко по-нататък. Тя сви в алеята пред нея, угаси двигателя и се огледа. Тих квартал.

— Добре, Кевин, да видим що за човек е избрал този път.

Остави папката на седалката и тръгна към входната врата. На верандата лежеше сутрешният вестник; на първа страница отразяваха бомбата в колата. Тя го вдигна и натисна звънеца.

Мъжът, който й отвори, беше висок, с рошава кестенява коса и дълбоки сини очи, които издържаха на погледа й без да трепнат. Носеше бяла тениска с надпис „Ямайка“ над джобчето. Избелели сини дънки. Миришеше на афтършейв, макар очевидно да не се беше бръснал днес. Небрежният вид му отиваше. Не приличаше на човек, който би тичал гол по магистралата, а по-скоро на мъж, когото би очаквала да види на страниците на „Космополитън“. Особено с тези очи. Опа.