Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Петдесет и две от всичките двеста и шест кости в човешкото тяло съставяха краката и петдесет и четири съставяха ръцете, което означава, че повече от половината кости се намираха в крайниците. Най-малката кост беше стремето във вътрешното ухо, а най-голямата беше фемурът, бедрената кост.

На задната стена Трошача беше нарисувал цял човешки скелет с разперени ръце на нещо като грубовато нарисуван кръст. Беше надписал всички главни кости, като беше започнал от черепа и се спускаше надолу. Горната челюст, мандибулата. Прешлените, ключиците, лопатките, ребрата, формиращи гръдния кош. Тазовата и сакралната кост, образуващи таза. И това е, оставаха крайниците.

Ръцете, краката, дланите и стъпалата бяха представени много по-подробно. Явно Костотрошача беше вманиачен по тях.

Започни тук с клещите , беше написал той с тебешира, а после беше проточил дълга стрелка към предните зъби на скелета.

После тук , още една стрелка към схема, която представяше увеличена дясната ръка.

Накарай го да не мърда, иначе ще боли повече. След като припадне, ще ти бъде по-лесно.

После строши най-напред китката, защото е най-болезнено. Фрактура на скафоидната кост.

На рисунката имаше и изведен детайл, който показваше на Райън как да строши палеца, за да дезактивира дланта, но да запази подвижността в останалата част на ръката на жертвата, затова Костотрошача настояваше да започне с фрактура на скафоидната кост.

Райън многократно се помъчи да накара Уелш да му съдейства, за да му изкърти предните зъби, но се оказа почти невъзможно да го накара да си отвори устата и той се отказа след няколко опита.

Вместо това насочи вниманието си към китките. Чупенето на зъбите беше твърде зверско. Всъщност чупенето на която и да е кост си беше зверство.

Както и войната, напомни си той. Както във всяка война, когато умират невинни хора. Сега не беше по-различно. Никак. Това си повтаряше, докато се мъчеше да овладее емоциите си, ангажирал мозъка си с предстоящата задача, а мислите си — с дъщеря си.

Да откаже да счупи костите на Уелш беше равносилно на това да убие дъщеря си.

За жалост костите на китките се оказаха не по-лесни от зъбите. Ефикасното действие беше изключително важно, тъй като спрямо теглото човешките кости се оказваха най-здравата естествена материя, известна на човека. По-здрави от стоманата, четири пъти по-яки от железобетона благодарение на минерала калциев фосфат и протеина колаген. Натискът, нужен за да счупиш здрава кост, беше много по-голям, отколкото смятаха мнозина.

Явно, както изтъкваше Костотрошача на стената, структурата на човешкия скелет беше такава, че да прехвърля сътресението дистално към съседните костни образувания. Директен удар по ръката всъщност се предава нагоре към рамото и най-вероятно ще предизвика счупване на ключицата, а не на китката. Сякаш тялото някак си „знае“, че ключицата ще зарасне много по-лесно, отколкото китката. Ето защо Райън не биваше да удря направо по скафоидната кост с чука, понеже току-виж се оказало, че ще счупи ключицата. Трябваше да приложи друга техника.

А ако не приложеше точно колкото трябва сила под нужния ъгъл, най-вероятно щеше да счупи лъчевата кост и така да усложни всяко следващо чупене на костта на китката, както обясняваше Костотрошача, понеже нямаше вече да разполага с естествен лост за оказване на достатъчен натиск.

Райън отстъпи назад и се помъчи да успокои треперещите си ръце. Беше съблякъл прокурора по боксерки и беше привързал дясната му ръка за две дървени блокчета, между които бе оставил петнайсет сантиметра разстояние.

Според бележките по стената това разстояние беше от огромно значение. Ако беше прекалено широко, при счупването костите щяха да се разделят и да пробият кожата. Ако беше прекалено тясно, чукът нямаше да успее да строши костта.

Бъртън Уелш лежеше разтреперан и напълно изтощен, тъй като през последния час беше изразходвал по-голяма част от енергията си, за да се мята вързан. Надигащите се гърди и коремът му бяха покрити със слой пот. Затвори очи и се разрида приглушено. Гладко избръснатата му шия беше набраздена от тънки мръсни ивички, старателно подстриганата му коса беше мокра и прилепнала за черепа. От двете му ноздри се стичаха прозрачни сополи.

Единственото, което удържаше Райън до сега да не откачи, беше образът на Бетани, който бе поставил на челно място в мислите си. Не се и опита да предизвика у себе си гняв или ненавист към този човек, задето беше понечил да го замести в ролята на съпруг и баща. Просто неговият живот не беше толкова важен, колкото животът на дъщеря му и Райън беше избрал да го пожертва в името на Бетани.