Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Щеше да направи каквото е нужно, за да върне дъщеря си. Без компромиси. Без колебание.

Но въпреки това се колебаеше.

Едно беше да си нареди да изпълни инструкциите от рисунките по стените, но, както беше установил Райън през последния половин час, съвсем друго бе да деформираш китката на друг човек, докато костта се счупи.

Калид притежаваше силата да троши костите на невинни хора в името на нещо, което според него носеше спасение за много други майки и дъщери в родината си.

Райън също притежаваше силата да счупи скафоидната кост на Бъртън Уелш, само че не успяваше да приложи тази сила.

Още по-лошото беше, че все по-трудно успяваше да си спомни защо единственият начин да спаси дъщеря си от същата участ е да строши китката на този човек.

Но, разбира се… ако изпотрошеше костите на този човек, без задължително да го убива, Трошача щеше да пощади живота на дъщеря му. Простичко предложение.

Оранжевата светлина на лампата безшумно трептеше по бетонните стени и осветяваше многобройните рисунки, явно приготвяни много грижливо поне няколко часа.

Костотрошача беше добър художник.

Навън слънцето неумолимо се издигаше към хоризонта. ФБР щеше да пристигне скоро. А ако пристигнеха, преди Райън да е изпълнил изискванията на Трошача, Бетани щеше да страда повече, отколкото беше страдала досега.

И неговите ръце бяха облени в пот. Изтри ги с една кърпа, после избърса лицето и шията си, за да не капе върху прокурора, когато отново заемеше позата, която рисунките го инструктираха да заеме, ако иска да счупи костта на китката както трябва.

Райън притисна с дясното си коляно ръката на Уелш между лакътя и китката и стисна дългата трийсетина сантиметра дървена шпилка, която беше привързал към дланта на прокурора съгласно инструкциите.

Уелш застена високо, още преди да усети някакъв натиск. Замята се, както беше вързан, но малкото останала му сила не можеше да се противопостави на натиска от коляното на Райън.

Райън изви шпилката, за да може по-голямата част от силата, дължаща се на свиването на ръката, да се концентрира върху скафоидната кост.

След това дръпна назад с всичка сила.

За един безкраен миг мускулът, съединителната тъкан и костта на този човек показаха нагледно защо е толкова трудно да бъде строшена точно тази част от човешкото тяло, колкото и да е малка.

Решимостта на Райън започна да пропуква преди костта. Каквито и разумни доводи да приемеше, за да се справи с положението, това жестоко третиране на невинен човек пораждаше у него непосилно отвращение.

Усети как в корема и в гърдите му се надига гадене и за миг беше сигурен, че ще повърне.

Пук.

Костта на китката се счупи и Уелш закрещя неистово. Райън пусна шпилката и изумен се дръпна от тялото. Беше ли счупил китката му?

Уелш беше престанал да пищи и лежеше неподвижно. Беше припаднал.

Сърцето на Райън се сгромоляса в гърдите и запомпа кръв към ушите и към шията му като огромно хидравлично бутало, ръцете му трепереха отстрани на тялото, пламъчето на лампата ближеше стените, но иначе в стаята цареше пълен покой.

Беше счупил костта на този човек. А сега трябваше да счупи и пръстите му, двете му ръце и краката съгласно указанията на рисунките по стените. И трябваше да го направи сега, докато онзи все още беше в безсъзнание.

Вече беше увил дясната му ръка в кърпи, които запълваха пролуката между дървените блокчета. Трябваше да я счупи.

Как щеше да разбере Костотрошача? Не беше забелязал да има камера. Нямаше признаци, че някой го наблюдава през дупка в бетона — вече беше огледал стените. До този момент Райън вярваше, че противникът му има начин да узнае, но сега, след като беше предприел тази стъпка и наистина беше счупил кост на Уелш, горещо се молеше Костотрошача да не го е подвел!

Слънцето скоро щеше да изгрее. Отец Хортънс вече се беше обадил. Може би Райън сбърка, че му каза, но положението вече беше извън контрол.

Метна се към стената и вдигна тежкия чук.

В стаята отекна оглушителен звън. Звън от телефон.

Свали чука и падна на колене. Мобилният телефон беше залепен с тиксо под металната пружина. Пресегна се, разкъса тиксото и взе телефона.

Притисна го към ухото си, все още на колене.

— Ало?

— Ало, татко? Как се справяш?

Райън се опита да се изправи, но не успя и отпусна единия си крак на пода.

— Той в безсъзнание ли е?

Райън се огледа и се запита дали го наблюдават.

— Да.

— Доволен съм от теб — каза онзи. — Не бях сигурен, че ще имаш смелост. Хареса ли ти?