Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Той се усмихна дяволито.

— О, Нина. Първият път, когато се видяхте по телевизията, първият път, когато видяхте лицето си върху корицата на списание… не беше ли вълнуващо? Светът ви гледаше, слушаше ви. Нищо не може да се сравни с това. Никой не е имунизиран срещу изкусителната песен на тази магия — дори занимаващият се с наука човек. Не можете да ми кажете, че след като сте били на върха, сте щастлива да изпаднете в неизвестност.

— Нямам нищо против, стига да е охолна неизвестност — отвърна Нина, играейки ролята си. Но неохотно трябваше да се съгласи, че той е прав.

Озир забеляза съмненията ѝ и отново се усмихна.

— Що се отнася до мен, аз исках повече. Не като актьор, нито дори като звезда. Исках да ме обичат — той притисна ръка към сърцето си — тук. Да накарам хората да ми вярват, да ме следват…

— Да ви боготворят?

— Какво да ви кажа? — Той разпери ръце в подигравателно извинение. — Да, исках да ме боготворят. Затова се отказах от актьорската кариера и основах Храма на Озирис — а тихомълком създадох компанията, която по-късно щеше да се превърне в ОИГ.

— Поредният риск? — вдигна вежди Нина.

— Най-големият в живота ми. Аз все пак съм мюсюлманин — Нина забеляза, че той използва сегашно време, — а за фундаменталистките последователи на исляма, които за съжаление стават все повече в Египет, вероотстъпничеството е престъпление, което трябва да бъде наказвано със смърт. Получих доста заплахи. Затова поверих защитата ми, както и на целия Храм на Озирис, на Себак. Много го бива в това.

— Може би дори прекалено — рече Нина. Шабан разговаряше с Кротала на горната палуба, поставил ръка на рамото му.

— Отново се извинявам за това. Събитията излязоха извън контрол. — Нещо на екрана на телевизора привлече вниманието му и той натисна бутона за включване на звука.

— Второ време! На първа редица сме! — Той погледна отново към Нина. — И пак ще се извиня, но това са изключително добри новини!

— Няма нищо — рече тя, оставяйки чашата си на масата. — И без това трябва да ви оставя за малко. — Тя влезе в яхтата, за да подири друга тоалетна.

— Къде си? — отговори с въпрос Еди на обаждането ѝ.

— В Монако — прошепна Нина. — Намирам се на лодката му. Корабът. Каквото е там. А ти къде си?

— На една автострада в Италия. — Той караше бързо, с трийсетина километра над разрешената скорост от 130 километра в час, но това беше Италия; нетърпеливите местни шофьори го отминаваха като малка спирка.

— В Италия ? Какво правиш там, по дяволите?

— Това е най-прекият път до Монако. Винаги съм искал да гледам Формулата там, но не смятах да го направя точно по този начин… Ами ти? Видя ли зодиака?

— Все още не. Хората на Озир го сглобяват; едва ли ще са готови преди вечерта.

— Проклятие! — промърмори той. — Някак си се надявах дотогава всичко да е приключило. — Изведнъж се сети нещо. — Тази лодка в пристанището ли е?

— Не, в открито море.

— Гръм и мълнии! А как ще слезеш от нея?

— Да, и аз това се питах. Но слушай, Озир каза, че ще ходи на парти в казиното тази вечер. Мисля, че иска да отида с него.

— Парти ли? Знаеш ли в кое казино?

— Не, но е свързано със състезателния му отбор, така че едва ли ще е трудно да се разбере. Може да наемеш лодка и да ни последваш до яхтата. Нарича се „Слънчев барк“… О, по дяволите, някой идва. Чао!

— Чао — отвърна Еди, но тя отново беше затворила, преди да го чуе.

— Тя добре ли е? — попита Мейси.

— Да, но е на тъпата му яхта, а все си мисля, че едва ли ще успеем да наемем лодка в нощта преди най-важното събитие в годината.

— За какво парти ставаше въпрос?

Еди се изсмя саркастично.

— Това прозвуча много ентусиазирано. Защо, ходи ли ти се?

— Не. Всъщност не знам. Какво е това парти?

— На състезателния отбор.

Лицето ѝ светна.

— О! Състезатели! Със сигурност трябва да отидем.

— Няма да е купон — напомни ѝ той. — Освен това не сме облечени подходящо като за скъпо казино. — Той кимна към дънките си, тениската и коженото яке и към нейната омачкана от пътуването риза и камуфлажните панталони.

Тя се усмихна и извади кредитната си карта.

— Облекло за една нощ в Монте Карло? Безценно!

Въпреки бляскавата репутация на курорта, казината в Монако бяха изненадващо обикновени. Макар от филмите — и от рекламите на Министерството на туризма — човек да оставаше с впечатление за смокинги, диаманти и цели състояния, спечелени при обръщането на една карта или при едно завъртане на рулетката, в повечето случаи реалността представляваше редици от компютризирани монетни автомати. Също като Лас Вегас, и Монако беше открило, че ако големите играчи изглеждат привлекателно на големия екран, то в действителност много по-голяма печалба се прави от непрекъснатия поток обикновени туристи, които нямаха представа от сложните хазартни игри, и бяха гладни и жадни, готови да се настанят в ресторантите и баровете на казината.