Фиона Бартон - Вдовицата

Телефонът не спира да звъни през цялата сутрин. От вестниците, от телевизията, от радиото, семейството. Мама също се обажда, плаче за срама, който им нанесох, а татко крещи от стаята колко е бил против тази сватба. Не беше против, но сега му се иска да е бил.

Опитвам се да успокоя мама, казвам ѝ, че не са ме цитирали правилно, че вестникът е извъртял всичко, но не успявам и тя ми затваря.

Разговорите ме изтощават, затова изключвам телефона и си лягам. Замислям се за Бела, за Глен. За деня, когато ме заведе на гроба ѝ.

Беше в понеделника, преди да умре. Сутринта седна на леглото ми и ми каза, че вече не може да спи. Сви се върху своята половина от леглото, обърна ми гръб, за да не мога да видя лицето му, и започна да ми разказва за деня, когато Бела изчезна. Не помръднах, докато разказваше. Страхувах се да не разваля магията и той да спре. Слушах мълчаливо, със свито сърце.

Взел я в колата, защото тя искала. Не го бил планирал. Сега му било ясно, че е трябвало да я остави в края на малката горичка и да си тръгне, защото разбрал, че е извършил нещо ужасно. Тя заспала отзад в микробуса. Той носел спален чувал, вдигнал я, както спяла, и я оставил под едно дърво, за да я намерят. Оставил ѝ бонбони да си хапне. „Скитълс“. Мислел да се обади в полицията, но паниката го парализирала.

После стана и излезе от стаята, преди да заговоря. Останах да лежа неподвижно, сякаш можех да спра времето, но мислите ми бягаха напред. Повтарях си само едно: „Защо има спален чувал в микробуса си? Откъде го е взел?“. Не исках да мисля за станалото в микробуса, за онова, което е правил мъжът ми там. Исках да изхвърля всичко от ума си, влязох под душа и оставих водата да барабани по главата ми и да изпълни ушите му със звука. Но тя не спря мислите ми.

Слязох в кухнята при него и му казах, че трябва да я намерим. Глен ме погледна изумено.

— Джени, това беше преди четири години.

Но аз не приемах „не“ за отговор.

— Трябва да я намерим.

Качваме се в колата и отиваме да я търсим. На излизане се оглеждам, уверявам се, че никой не ни наблюдава. Мина време и пресата вече не спи пред вратите ни. Бях решила, ако някой от съседите се покаже, да кажем, че отиваме да пазаруваме в „Блууотър“.

Трафикът е засилен и ние се съсредоточаваме в пътя. Не говорим, само следваме знаците за магистрала 25.

Вървим по маршрута, който Глен трябва да е следвал, докато е пътувал от Уинчестър до Саутхамптън и нататък, по междуградските пътища с Бела отзад. Представям си я как седи щастлива на пода на микробуса, стиснала бонбоните в ръка, и правя всичко, за да я задържа там, преди грозната смърт да ми я отнеме. Знам, че не е било така, но сега не искам да мисля за другото.

Глен е блед и плува в пот зад кормилото.

— Това е адски глупаво, Джейн — мърмори под нос, но аз знам, че иска да се върне към онзи ден. Към случилото се тогава. И го оставям да го изживее отново, защото аз искам Бела.

Два часа след излизането ни от къщи той казва:

— Тук беше.

Мястото не се различава по нищо от другите дървета, покрай които минахме, но той спира.

— Откъде си сигурен? — питам го аз.

— Оставих знак отстрани.

Ето го знака. Избеляло петно от автомобилно масло. „Значи е мислил да се върне“, минава ми през ума, но избутвам тази идея от главата си.

Глен излиза извън пътя и скрива микробуса между дърветата, за да не ни видят. Сигурно е направил така и през онзи ден. Оставаме по седалките и мълчим. Лицето му отново е непроницаемо, както беше онзи ден в коридора, когато полицията го потърси. Сега не прили0ча на моя Глен, но този път не ме е страх. Виждам, че трепери, но дори не го докосвам.

Слизаме, той ме води до едно дърво близо до оградата и сочи земята под него:

— Ето тук оставих Бела.

— Лъжец — казвам и той ме поглежда изплашено. — Кажи къде е? — извисявам глас до писък и това вече стряска и двама ни.

Глен ме повежда навътре между дърветата и в един момент спира. Нищо не подсказва, че някой е бил тук някога, но мисля, че този път говори истината.

— Оставих я тук. Ето тук. — Той се свлича на колене.

Прикляквам до него и го карам да ми разкаже всичко още веднъж.

— Тя вдигна ръце към мен, Джени. Беше толкова красива! Наведох се през оградата, взех я и я сложих в микробуса. Когато спряхме, я притиснах до себе си и започнах да галя косата ѝ. В началото ѝ хареса. Смееше се. Целунах я по бузата. Дадох ѝ бонбон и тя го хареса. После заспа.

— Била е мъртва, Глен, не е спяла. Бела е умряла — поправям го аз и той заплаква.