Фиона Бартон - Вдовицата

Ейлийн отиде до съседката да я помоли да храни котката, а той седна на масата с пощата.

Тя се върна през задната врата. Ръцете ѝ бяха пълни със зелен боб и грах.

— Трябваше да ги обера набързо, иначе щяха да презреят, докато се върнем. Ще е жалко да ги изпуснем.

Ейлийн беше твърдо решена, че животът в къщата трябва да продължи въпреки застоя в главата на съпруга ѝ. В техния брак Боб беше по мисленето и тя обичаше тази негова черта. „Дълбока вода“, казваха за него приятелките ѝ. И на нея ѝ харесваше. Но сега май бе стигнал дъното.

— Хайде, Боб, почисти този грах, докато стегна багажа. За колко време отиваме?

— Какво ще кажеш да откараме една седмица? Имам нужда от чист въздух и дълги разходки на открито.

— Звучи прекрасно.

Той свърши работата механично, прокарвайки пръст по шушулката и изтърсвайки зърната в купата, докато се бореше с емоциите си. Беше приел случая лично, знаеше го. Нямаше друго разследване, което да го ангажира толкова, да го докара до безпомощност и да заплаши кариерата му. Може би трябваше пак да отиде на психиатър. Да се консултира. Той се засмя кратко, но Ейлийн го чу и изтича от втория етаж да види какво става.

Пътуването мина гладко. До ваканцията на децата оставаха няколко дни и по магистралата все още беше спокойно. Боб се предаде на топлото слънце и опита да се отдалечи колкото може повече от случая. Ейлийн седеше до него и от време на време го потупваше по коляното или стискаше ръката му. И двамата се чувстваха млади и леко зашеметени от спонтанното решение.

Ейлийн бъбреше за децата, въвеждайки го в подробностите на семейния живот, сякаш бе излязъл от дълга кома.

— Сам казва, че с Пийт ще се женят следващото лято. Иска да направим сватбата на плажа.

— На плажа ли? Дано да не е на Маргейт. Всъщност нека бъде както иска. Изглежда ми щастлива с Пийт.

— Наистина е щастлива. Но аз се тревожа за Джеймс. Прекалено много работи.

— Чудя се на кого се е метнал — каза Боб и хвърли един поглед към жена си да види реакцията ѝ. Те се усмихнаха един на друг и за пръв път от седмици, дали не бяха и месеци, възелът в стомаха на Спаркс започна да се разплита.

Беше прекрасно да говори за собствения си живот вместо за живота на чуждите хора.

След час-два щяха да са в Дортмут, после в „Слаптън Сандс“ за прекрасна вечеря с риба.

Прозорците бяха свалени и вятърът ваеше немислими форми с косите им.

— Нека да издуха всичко лошо от нас — рече Ейлийн, убедена, че ще стане точно така. Това го накара да си спомни за Глен Тайлър, но той не каза нищо.

Късно следобед се нанесоха в стаята на хотела и той по навик включи телевизора, искаше да чуе късните новини, докато чака Ейлийн да си вземе един душ. Видеоклипът с Джейн Тайлър отново стегна стомаха му в познатия възел и след миг той беше на крака.

— Ейлийн, скъпа, трябва да се върна — извика през вратата на банята. — Дават Джейн Тайлър. Казва, че Глен е отвлякъл Бела.

Ейлийн излезе от банята, увита в хавлия. Другата кърпа бе навита около главата ѝ като тюрбан.

— Какво? Какво каза? — В същия момент видя лицето на телевизионния екран и седна бавно на леглото.

— Господи, Боб! Няма ли да има край всичко това?

— Не, Ейлийн. Съжалявам, но не мога да сложа точка, преди да разбера какво се е случило с това момиче. Джейн може да ми каже. Трябва да поговоря с нея още веднъж. Ще се приготвиш ли за петнайсет минути?

Тя кимна, свали кърпата от главата си и започна да трие мократа си коса.

По обратния път мълчаха. Ейлийн заспа и остави Спаркс сам по безлюдните пътища да включва радиото на всеки час, за да не пропусне нещо.

Когато спря пред дома им, трябваше да разтърси жена си, за да я събуди. Двамата влязоха и се стовариха на леглото, без да разменят нито дума.

13 юни 2010, неделя

— Ето я нашата звезда — провикна се редакторът през нюзрума, когато на следващата сутрин Кейт влезе в стаята. — Страхотно интервю, Кейт. Браво.

Колегите ѝ избухнаха в аплодисменти, чуха се викове „Добра работа, Кейт!“, и тя усети, че се изчервява. Усмихна се на всички, като внимаваше да не изглежда самодоволна.

— Благодаря ти, Саймън! — каза тя, когато най-после стигна до бюрото си, остави чантата и свали сакото.

Редакторът вече вървеше към нея, не искаше да пропусне и миг от славата.

— Какво имаме за Ден втори, Кейт? Нова сензация? — попита гръмогласно той и оголи триумфално жълтите си зъби.