Фиона Бартон - Вдовицата

— Джейн. — Той я хвана за ръката. Никога не я бе докосвал, но в този момент не можа да се въздържи. Тя изглеждаше ужасно уязвима и нещастна. Между големите му горещи длани нейната изглеждаше крехка като порцелан, но той не я пусна. Заговори ѝ тихо и бързо, поемайки риска: — Сега можеш да ми кажеш, Джейн. Можеш да кажеш какво направи той с Бела, къде я е оставил. Вече няма нужда да пазиш тайната. Тя беше на Глен, не беше твоя тайна. Ти си жертва като Бела.

Вдовицата извърна лице от него и потръпна едва забележимо.

— Моля те, Джейн, кажи ми! Кажи, за да мога и аз да намеря покой.

— Не знам нищо за Бела, Боб — отвърна бавно тя, сякаш обясняваше на дете. После издърпа ръката си от неговата и се разплака. Не се чу звук, само сълзите се затъркаляха по лицето и закапаха в скута ѝ. Спаркс седеше неподвижно, неспособен да си тръгне. Джейн стана и отиде в тоалетната.

Петнайсет минути по-късно излезе, притиснала салфетка до устните си. Насочи се директно към стъклената врата на Спешното отделение и изчезна зад нея.

Разочарованието буквално парализира Спаркс.

— Провалих и последната възможност — каза тихо на Салмънд, която междувременно бе заела мястото на Джейн. — Шефът прецака всичко.

— Тя е в шок, сър. В момента не знае какво да прави. Нека да я оставим да се успокои, да премисли нещата и след няколко дни да отидем в дома ѝ.

— Не след няколко дни, а утре. Утре ще отидем у тях — каза Спаркс и стана.

След двайсет и четири часа те застанаха пред вратата ѝ.

— Как си, Джейн?

— И добре, и зле. Майката на Глен остана с мен през нощта — отвърна тя. — Заповядайте, влезте.

Спаркс седна на дивана до нея, обърна се така, че да си осигури пълното ѝ внимание, и заговори приятелски. Зара Салмънд и доктор Джоунс направиха бърз оглед на ситуацията и решиха да започнат с малко ласкателства, да накарат Джейн да се почувства важна и отговорна за решенията си.

— Ти беше такава опора за Глен, Джени! Беше неизменно до него, подкрепяше го от начало до край.

Комплиментът я накара да примигне.

— Аз съм негова съпруга. Той разчиташе на мен.

— Сигурно ти е било много трудно. Поела си голям товар на плещите си.

— Правех го с удоволствие, защото знаех, че не е виновен — каза тя, но постоянното повтаряне на заучената фраза прозвуча кухо.

Салмънд стана и се разходи из стаята.

— Съболезнователните картички май още не са пристигнали?

— Не очаквам такива… само обичайните изблици на омраза — отговори Джейн.

— Къде го погреба, Джейн? — попита Спаркс.

Майката на Глен се появи на вратата. Беше очевидно, че е подслушвала разговора от коридора.

— В крематориума. Организирахме малка частна церемония, колкото да си кажем сбогом, нали, Джейн? — обади се тя.

Вдовицата кимна, изгубена в мислите си.

— Дали ще дойдат от пресата? — попита разсеяно тя. — Не ми се вярва да посмеят.

Мери Тайлър седна на страничната облегалка на дивана до снаха си и погали косата ѝ.

— Ще го преживеем, Джени. Справихме се досега, ще се справим и занапред. Все някога ще те оставят на мира.

Думите ѝ бяха насочени към двамата детективи срещу нея, защото пресата отдавна чакаше отвън.

— Почукаха още в осем сутринта. Казах им, че Джейн е разстроена и не може да говори, но пристигнаха други. Според мен е по-добре да дойде при мен за известно време, но тя иска да си е у дома.

27 май 2010, четвъртък

Погребението мина много бързо. Оставих Мери да подбере химните и четенията. Не можех да мисля правилно и нямаше да знам какво да избера. Тя заложи на сигурно: „Изумителна благодат“ и „Бог е моят пастир“, защото всички знаеха мелодиите, което беше добре, тъй като в параклиса се събраха само петнайсетина певци.

Двете отидохме заедно в погребалния дом да видим Глен преди кремацията. Беше много елегантен в костюма си от банката и вратовръзката в морскосиньо и златисто, която толкова обичаше. Ако беше тук, щеше да му хареса. Но, разбира се, нямаше как да стане. Той беше в ковчега, но всъщност не беше и там, ако разбирате какво искам да кажа. Изглеждаше като восъчна статуя. Майка му се разплака и аз отстъпих назад, оставих я да си вземе сбогом с малкото си момче. Не спирах да се взирам в ръцете му и в идеалните му розови нокти. Ръце на невинен човек.

От погребалния дом отидохме до „Джон Луиз“ да си купим шапки.

— Ще ги видите ей там — посочи продавачката и ние тръгнахме към дъното на пътеката. Скоро застанахме пред щанд с трийсетина черни шапки и се опитахме да си представим как ще изглеждаме на погребението с всяка една. Аз избрах малка шапка без периферия и с къса воалетка, за да скрие очите ми, а Мери си хареса една с голямата периферия. Струваха цяло състояние, но нито една не събра сили да протестира. Излязохме на улицата с големите хартиени торби и спряхме пред входа като изгубени.