Фиона Бартон - Вдовицата

Ник Дийкън знаеше, редакторът също знаеше, защото Кейт лично го бе уведомила, но той държеше да направи своето шоу пред хората. Напоследък все не му се удаваше възможност. „Стига вече с тези скучни политици. Къде е ексклузивното?“, беше неговата мантра и ето че днес съдбата му се усмихна.

— Имаме историята за брака им без деца — каза Ник. — Може би това е превърнало господин Нормален в чудовище?

Саймън се усмихна широко. Кейт потръпна. Заглавието беше глупаво и крещящо, превръщаше нейното искрено и деликатно интервю в реклама на филм, но досега трябваше да е свикнала с това. „Да продадем историята“, беше друга мантра на редактора. Той беше човек на мантрите. Използваше силови методи и рутина, благодарение на които се задържаше на повърхността, отхвърляйки всеки опит за съмнение и творческо мислене. Основната шега в редакцията беше „Саймън каза“.

Редакторът знаеше какво е добро заглавие и беше готов да го използва повече от веднъж. Можеше да продължи с него цяла седмица, докато не осъзнаеше, че е станало повод за присмех сред журналистите из техните свърталища. Например заглавието „Това ли е най-жестокият човек във Великобритания?“ беше класика в жанра. То не даваше мнение. Бе просто въпрос, не твърдение.

— Имам няколко добри цитата от вдовицата — каза Кейт и включи компютъра си.

— Убийствени цитати — додаде Ник, вдигайки мизата. — Всички се борят да се докопат до нещичко от миналата вечер. Различни списания и чуждестранни вестници ни молят за снимки. По улиците се говори само за това.

— Остаряло мислене, момче — намеси се Саймън. — Няма вече улици. Сега всички сме в интернет.

Ник се засмя на забележката на шефа си, твърдо решен да я приеме просто като закачка. Днес нищо не можеше да му развали настроението. Той осигури статията на годината, щеше да си вземе заслуженото, после да грабне жена си — а може би любовницата — и да я заведе на вечеря в „Риц“.

Кейт вече преглеждаше имейлите, оставяйки мъжете да си мерят каквото имат.

— Как изглежда тази Джейн Тайлър, Кейт?

Кейт погледна редактора си и под бушуващата радост видя неподправено любопитство. Странно, той заемаше един от най-влиятелните постове в медийната индустрия, но онова, което всъщност искаше, бе отново да бъде репортер, да се зарови в някоя история, да задава въпроси, да виси пред вратите на хората и накрая да изпрати написаното в редакцията. Искаше да черпи от извора, не да научава всичко впоследствие.

— По-умна е, отколкото изглежда. Играе ролята на домакиня в сянката на своя съпруг, но в главата ѝ има много други неща. Не ѝ е лесно, защото в началото искрено е вярвала, че е невинен, но постепенно нещата са се променили. Нещо във връзката им се е променило.

Кейт знаеше, че трябва да знае повече; трябваше да знае цялата история докрай. Обвиняваше Мик, че я прекъсна на най-важното място, но всъщност бе видяла как в онзи момент очите на Джейн се затварят за света наоколо. По време на интервюто двете жени си прехвърляха контрола над ситуацията, ала в крайна сметка нямаше съмнение кой води. И това не беше Кейт. Но тя никога нямаше да си го признае публично.

Другите репортери бяха извъртели столовете си към тях и слушаха внимателно.

— Той ли го е направил, Кейт? Тя знаела ли е? — попита водещият на криминалната хроника. — Това е въпросът, който всички си задаваме.

— Да и да — отвърна тя. — Въпросът е кога е разбрала. Веднага или впоследствие. Мисля, че основният ѝ конфликт е бил между онова, което е знаела, и другото, в което е искала да вярва.

Всички се загледаха в нея и сякаш за да я спаси, телефонът ѝ зазвъня и на екрана се появи името на Боб Спаркс.

— Съжалявам, трябва да отговоря. Обажда се ченгето, което се занимава със случая. Стискайте палци, може да има и ден трети.

— Дръж ме в течение, Кейт — каза редакторът и тръгна към кабинета си, а тя излезе в коридора, за да проведе разговора на спокойствие.

— Здравей, Боб. Очаквах да се видим тази сутрин.

Спаркс вече стоеше пред редакцията, скрит от ситния летен дъждец под козирката на входа.

— Ела да изпием по едно кафе, Кейт. Трябва да поговорим.

Италианското кафене зад ъгъла на шумната улица беше пълно. Прозорците бяха замъглени от парата, която бълваше кафемашината.

Те седнаха на една маса далеч от бара и се вгледаха един в друг.

— Поздравления, Кейт. Ти успя да измъкнеш от нея повече, отколкото аз за тези години — каза той, без да изпуска погледа ѝ.

Признанието му я обезоръжи и на нея ѝ се прииска да му каже истината. Спаркс беше добър човек и трябваше да му го признае.