Фиона Бартон - Вдовицата

— Не знам защо умря — казва през сълзи. — Не съм я убил. Щях да знам, ако съм го направил.

— Да, щеше — отговарям. — И го знаеш.

Слушам риданията му и си мисля, че плаче за себе си, а не за убитото дете.

— Сигурно съм я стиснал много силно. Не съм искал, разбираш ли? Беше като насън, Джени. После я покрих със спалния чувал и я покрих с клони и листа, за да я запазя.

В същия момент зървам нещо синьо да се подава от корените на дървото. Двамата коленичим до гроба на Бела и аз прокарвам длан по пръстта, милвам я, показвам ѝ, че сега е на сигурно място.

— Всичко е наред, детенцето ми — казвам тихо и в първия момент Глен решава, че говоря на него.

Ставам, влизам в колата и го оставям да се върне сам. Оставил е колата отворена и аз използвам момента, вземам джипиеса и отбелязвам това място като Дом. Не знам защо, но ми се струва правилно. Глен пристига и ние поемаме мълчаливо към дома. Заглеждам се през прозореца, където провинцията постепенно отстъпва място на предградията, и започвам да правя планове за бъдещето. Глен пуска радиото, премества го на „Класик ФМ“ и предполагам, се замисля за миналото.

Спираме пред нас, излизаме от колата и влизаме заедно у дома.

Щом затваряме вратата зад себе си, той ме поглежда и пита какво мисля да правя.

— Ще им кажеш ли, Джени? Или ще ме изоставиш?

Отговарям му, че отивам да направя чай, и го оставям в коридора. Имам прекалено много за обмисляне. Предателство. Решения. Планове.

След това приключвам разговорите с него, говоря само ако се налага.

— Майка ти те търси на телефона.

Такива неща.

Той е като призрак, следи всяка моя стъпка. Хващам го да ме наблюдава, докато уж чете вестник. Сега е в ръцете ми. Не знае какво ще направи неговата Джени и това го плаши до смърт.

През онази седмица Глен не ми даде да си покажа носа навън без него. Където и да отидех, той беше с мен. Сигурно си е мислил, че ще изляза и ще изтичам право при Боб Спаркс. Защото изобщо не ме познава. Нямам намерение да казвам на никого. Не за да го предпазя — не ме разсмивай. Искам да запазя тайната само за себе си.

Онази събота той беше до мен. Излязохме от „Сейнсбъри“ и той каза че трябвало да купим зърнена закуска. Изведнъж нещо в мен щракна. Бутнах го лекичко, той се препъна на ръба на тротоара и слезе на улицата. В същия момент изникна автобусът. Всичко стана за миг. Помня как лежеше на паважа в малка локва кръв и си помислих: това е краят на безсмисления му живот.

Прави ли ме това убиец? Обръщам се към огледалото и се вглеждам в очите си да видя какво има там, но не съзирам нищо. Всъщност Глен се отърва доста леко. Можеше да се мъчи с години, всеки ден да се пита кога ще го обвинят в убийство. Можеше дори да убие отново. Хора като него не могат да спрат, чух го наскоро от специалисти. Защо тогава да не приемем, че съм му помогнала?

Реших да продам къщата колкото може по-бързо. Първо ще трябва да дам показания на изслушването, но Том Пайн каза, че ще поразпитат и ще дадат заключение веднага. Трябва само да кажа как Глен се е спънал и всичко ще приключи. Ще започна на чисто.

Вчера се обадих на една брокерка на недвижими имоти, за да се ориентирам за цените. Казах си името, но тя явно не направи връзка. Сигурна съм, че в един момент ще разбере. Казах ѝ, че искам да се продаде бързо и утре сутринта трябва да дойде да огледа имота. Интересно ми е дали връзката с Глен ще свали цената, или ще я повиши. Има любители на силни усещания, които биха платили нещо отгоре. Човек никога не знае.

Още не съм решила къде да отида, но е сигурно, че ще напусна Лондон. Ще вляза в интернет да намеря подходящо място, може да потърся имот в чужбина, а може и надолу, към Хампшър. Да съм близо до малкото ми момиченце.

1 юли 2010, четвъртък

Пресата познаваше добре дежурния съдия-следовател — дребен спретнат юрист със слабост към ярки копринени папийонки и идеално поддържани прошарени мустаци. Хю Холдън обичаше да мисли за себе си като за силен мъж, трън в очите на властимащите, който не се бои да взема спорни решения и да ги защитава.

Кейт обикновено се забавляваше с неговите разследвания и чудати заключения, но днес определено не беше в настроение. Страхуваше се, че това може да се окаже последната публична изява на Джейн Тайлър. След това вече нямаше да има причина да се показва и можеше да се скрие завинаги зад вратата на дома си.

Мик се бе наредил с другите фотографи през съдебната зала и чакаше да заснеме пристигналите.