Фиона Бартон - Вдовицата

— Има и още, Боб. Имаше какво още да чуя, но тя спря, когато прецени, че е казала достатъчно. Има невероятен самоконтрол. Направо е плашещо. В един момент държи ръката ми и плаче за брака си с това чудовище, в следващия отново хваща кормилото. Непробиваема е — каза Кейт и разбърка кафето си. — Но знае какво е станало, нали?

Спаркс кимна.

— Мисля, че знае. Но не може да го признае, а аз не мога да разбера защо. Нали вече е мъртъв? Какво има да губи?

Кейт кимна разбиращо:

— Очевидно има нещо.

— Често съм се питал дали не е замесена по някакъв начин — Спаркс сякаш мислеше на глас. — Може би в планирането… Може дамата да са искали да вземат детето за себе си и нещо да се е объркало. Може тя да го е накарала.

Очите на Кейт светнаха.

— Да му се не види, Боб! Как смяташ да я накараш да си отвори устата?

Как наистина, замисли се Спаркс.

— Според теб къде ѝ е слабото място? — попита Кейт, играейки си с лъжичката.

— Глен — отвърна той. — Но Глен вече го няма.

— Не Глен, а децата, Боб. Там е болката. Обсебена е от тях. За каквото и да говорехме, всичко опираше до децата. Тя ме разпитваше непрекъснато за моите. Искаше да знае всичко.

— Да, знам. Трябва да видиш албумите ѝ със снимки на деца.

— Албуми ли?

— Това е неофициална информация, Кейт.

Тя скъта тази тема за по-късно и механично наклони главата си настрани. „Слушам и изпълнявам. Можеш да ми вярваш.“

Но той не се лъжеше лесно.

— Сериозно, Кейт. Те може да станат част от бъдещо разследване.

— Добре, добре — предаде се неохотно Кейт. — Какво ще направи тя сега, Боб? Имаш ли някаква идея?

— Ако има нещо общо със случая, може да помисли за друго дете — каза Спаркс.

— Да потърси нова Бела — уточни замислено Кейт.

Спаркс беше на същото мнение. Джейн нямаше за какво друго да мисли сега. Щеше да предприеме нещо. Беше готов да се обзаложи.

— Ще ми се обадиш ли, ако чуеш нещо, Кейт? — попита я той.

— Може би — подразни го тя. Той се изчерви и тя остана доволна от реакцията му. Най-после бе успяла да го извади от собствените му мисли. Спаркс не се заплесваше по жени, както повечето от колегите му, никога не поглеждаше встрани, но усетът ѝ за момента беше непогрешим. Той бе отвърнал на лекия ѝ флирт.

— Кейт, не сме се събрали да си играем на криеница — каза той в опит да се върне на професионалната писта. — Трябва да поддържаме връзка по случая.

Те се разделиха на улицата и той се опита да хване ръката ѝ за довиждане, но тя се наведе и го целуна по бузата.

11 юни 2010, петък

Телевизионният екип си тръгва, аз сядам и чакам кротко късната емисия на новините. Господин Телевизия каза, че това ще бъде топновината. На екрана изгрява „Вдовицата по случая Бела проговори за пръв път“, музиката се излива върху заглавието и влиза в стаята. Ето ме и мен. Образът ми не стои дълго на екрана, но е важно какво казвам. Казвам, че не знам нищо за изчезването на Бела, но подозирам, че Глен е замесен. Категорично заявявам, че не съм сигурна в нищо, че той не си е признавал пред мен и че журналистката е извъртяла думите ми.

Отговорих на въпросите им спокойно, седнала на дивана в хола. Признах, че са ми предложили заплащане, но когато съм видяла какво искат да пишат във вестника, съм развалила договора. Новините продължават с рязко възражение от „Поуст“ и кадър с Кейт и Мик, които излизат от дома ми.

Това е всичко.

След новините продължавам да седя, чакам телефонът да звънне.

Първа беше Мери, майката на Глен.

— Как можа да изречеш такива неща, Джени? — избухва тя.

— Знаеш го не по-малко от мен, Мери — отвръщам. — Не се прави, че не си го подозирала, защото съм убедена, че не е вярно.

Тя млъква и след малко заявява, че ще говорим утре.

После се обажда Кейт.

Говори делово, казва, че вестникът ще цитира изказването ми пред телевизията в своята статия, така че, мога да изложа „своята гледна точка“. Не успявам да сдържа смеха си.

— Нали ти трябваше да изложиш моята гледна точка, Кейт? Винаги ли лъжеш така нещастните хорица?

Тя игнорира въпроса ми и ме уверява, че мога да ѝ звъня по всяко време на мобилния. Затварям, без да ѝ кажа „дочуване“.

На следващата сутрин някой ми пъха вестника през отвора за писма. По принцип не съм абонат на нито един вестник. Може Кейт да го е пъхнала. Или някой от съседите. Заглавието крещи в очите ми: „Вдовицата признава вината на убиеца на Бела“, и аз се разтрепервам така, че не мога да разлистя страниците. Ликът ми е на първа страница, загледан в далечината, както Мик ми заръча да направя. Оставям вестника на масата в кухнята и чакам.