Фиона Бартон - Вдовицата

— Това са глупости, Джени — каза той. — Знаеш го. Полицаите нагласиха нещата, за да изглежда, че са си свършили работата. Трябваше им арест и понеже карам син микробус, аз излязох извратеният тип.

Стисна ръката ми и аз стиснах неговата в отговор.

Тръгнах си и се престорих, че всичко е наред.

И у дома наистина всичко бе наред. Моят малък свят — същите стени, същите чаши и мебели, — всичко бе същото. Но отвън всичко беше променено. Тротоарът отпред беше като в сапунена опера, хора идват и си тръгват, сядат и гледат към къщата с надежда да ме зърнат.

Понякога ми се налагаше да изляза. Тогава се обличах невзрачно, покривах се от глава до пети, замръзвах за момент в коридора, после излизах внезапно и бързо. Невъзможно беше да се скриеш от фотоапаратите, но аз се надявах да им писне да снимат един и същ кадър — как вървя надолу по алеята. Научих се да си тананикам нещо наум, така игнорирам въпросите и подмятанията.

Посещенията в затвора бяха най-лошата част. Пресата ме следваше по петите до спирката на автобуса и ме снимаше заедно с другите пътници, защото всички го чакахме. Другите се възмущаваха от тях, но и от мен. Вината не беше моя, но те ме обвиняваха. Защото бях съпругата.

В началото слизах на предната спирка и вървях пеша до моята, но после ми писна да им играя по свирката. Свикнах и чаках да се отегчат.

Сядах в автобус 380 до Белмарш с найлонова торбичка на коленете си, сякаш отивах на пазар. Чаках някой да натисне звънеца преди спирката на затвора и слизах бързо с него. С мен слизаха и други жени, водеха със себе си плачещи деца и бебета в колички. Аз се нареждах далече зад тях, за да не си помислят хората, че съм от същата група, и поемах към центъра за свиждане.

Глен беше временно задържан, така че правилата при свиждане не бяха толкова строги, но онова, което ми харесваше най-много, беше забраната да идвам с високи токчета, къси поли и прозрачни блузки. Това ме разсмиваше. Първия път сложих дънки и сако. Хубаво и безопасно.

Глен не ме хареса. Каза ми: „Не се занемарявай, Джени“, и следващия път се начервих.

Той имаше право на три посещения седмично, но двамата решихме да идвам два пъти, за да не се налага да се крия от репортерите толкова често. Ходех в петък и понеделник.

— Това придава форма на седмицата ми — каза той.

Стаята беше ярко осветена, изпитание за очите и ушите ми. Сядахме един срещу друг, аз му разказвах новините около себе си, той — своите, после се заслушвахме в разговорите на другите и ги обсъждахме.

Мислех, че задачата ми е да му вдъхвам спокойствие и увереност с присъствието си, но той като че ли нямаше нужда от това. „Всичко ще отшуми, Джени. И двамата знаем истината, другите също. Не се тревожи“, казваше неизменно по време на посещението ми. Опитвах се да не се тревожа, но в себе си чувствах, че животът се изплъзва между пръстите ни.

— Ами ако истината не излезе наяве? — попитах веднъж и той ме погледна огорчено, че изобщо може да ми мине подобна мисъл през главата.

— Ще излезе — рече убедено. — Адвокатът ми каза, че полицията е прецакала всичко.

Когато не оттеглиха обвиненията, той заяви, че полицаите „искат да си поиграят на съд“. Всеки път изглеждаше все по-дребен, сякаш се свиваше в себе си.

— Не се безпокой, скъпи — чувах се да му говоря. — Всичко скоро ще свърши.

И той ме поглеждаше с благодарност.

11 юни 2007, понеделник

Спаркс анализираше ситуацията. Бяха изминали два месеца, откакто почука на вратата на семейство Тайлър, а по случая нямаше никакво развитие. Бяха огледали всичко. Екипът бе прекарал часове наред със записите от охранителните камери по шосе М25, бяха изследвали всяка снимка, свързана с мобилния порнографски магазин на Лий Чембърс, но досега не бяха засекли син микробус.

Проблемът беше, че Спаркс не можеше да се отърве от първоначалния си инстинкт, че вече са открили точния човек, и от страха, че ако не го спрат, той рано или късно ще потърси друга Бела. Така се бе потопил в случая, че се заглеждаше във всяко дете на годините на Бела — на улицата, по магазините, в колите и кафенетата — и веднага проверяваше за съмнителни типове наоколо. Това започна да се отразява не само на апетита му, но и на съзнанието. Знаеше, че случаят застрашава кариерата му, но не можеше да спре.

— Ти си обсебен от този случай, Боб — му бе казала Ейлийн миналата вечер. — Вече не можем да излезем спокойно, винаги се затваряш в себе си с мислите си. Трябва да се отърсиш от това.