Фиона Бартон - Вдовицата

Този път нямаше подготвена роля. Беше ясно, че ги вижда за пръв път. Ченето му увисна, докато разгръщаше страниците, пълни с малки ангелчета с прекрасни бебешки дрехи и играчки.

— Какво е това? — попита смаяно той.

— Мислехме, че ти ще ни кажеш, Глен.

Вече го караха на малко име. Глен не възрази, но продължи да нарича детектива „господин Спаркс“, за да запази дистанция.

— Това не е мое — каза той. — Наистина ли сте го намерили вкъщи?

Спаркс кимна.

— Сигурно е на предишните собственици — продължи Глен, кръстоса ръце и започна да потропва с крак.

— Надали, Глен. От колко години живеете там? По-вероятно е да е твое или на Джейн.

— Не е мое.

— Тогава трябва да е на Джейн. Защо ще държи такъв албум?

— Не знам… питайте нея — озъби се Тайлър. — Тя е вманиачена на тема бебета. Не можахме да си имаме наши и тя непрекъснато плаче. Трябваше да ѝ кажа да спре. Това започна да подкопава живота ни. Все пак сме двама. Щастливи сме по свой си начин.

Спаркс кимна несигурно, обмисляйки късмета на Джейн да има такъв съпруг като Глен. „Горката жена“, си помисли той.

Криминалният психолог, консултант по случая, вече го бе предупредил, че най-вероятно албумите не принадлежат на Глен Тайлър.

— Това не е албум на хищник — каза той. — В снимките няма и грам сексуална нотка. Това са фантазиите на някой, но този някой не е насилник. По-скоро е нечия мечта — като лексиконите на младите момичета.

„Или на бездетна жена“, добави наум Спаркс.

Тайният живот на Джейн обърка Тайлър, това поне стана ясно. Той се затвори в собствените си мисли, сигурно се питаше какво още не знае за жена си. По-късно при обсъждането всички се съгласиха, че фактът бе разклатил увереността му, че я държи под контрол. Тайните бяха опасно нещо.

Но след срещата с шефовете на куриерската фирма и наближаването на трийсет и шест часовия срок Спаркс се призна за победен. Бяха преровили всичко около Тайлър, ала не можаха да го обвинят в нищо, освен в неправомерно ползване на интернет, но това нямаше да издържи в съда.

След два часа го освободиха и той се върна вкъщи. Боб Спаркс го проследи от един от прозорците в коридора.

— Не се настанявай много удобно у дома, Глен. Ние ще се върнем — измърмори той под нос.

На следващия ден Тайлър беше на работа под наблюдение. Спаркс се запита какво мисли за всичко това неговият шеф.

— Оставили са го да си довърши месеца — каза той на Матюз. — Добре. Да му дадем време да допусне грешка. Щом започне да се мотае цял ден из къщи, непременно ще му се прииска да полудува.

Детективите се спогледаха.

— Защо не се обадим на Алън Джонстоун и да го помолим да разгледаме още веднъж пътните листове? Може да ни насочи в правилната посока — попита Матюз.

Господин Джонстоун ги прие в кабинета си, разчиствайки купчини документи, разхвърлени по свободните столове.

— Добър ден, инспектори. Отново се върнахте, а? Глен ми каза, че всичко било изяснено.

Детективите събраха глави над документите, изчислявайки отново километрите под неспокойния поглед на Джонстоун.

— Ваши ли са? — попита Спаркс и посочи една снимка с две малки хлапета във футболни екипи на бюрото му. — Прекрасни хлапета.

— Довиждане, господин Джонстоун. Пак ще се видим — каза бодро Матюз.

Но в службата помолиха Глен да си тръгне в края на седмицата. Алън Джонстоун звънна на Спаркс.

— Другите са на нокти. Повечето от нас имат деца. Когато му платих, той си замълча. Сви рамене, изпразни шкафчето си и си тръгна.

— Да видим какво ще прави сега — ухили се Матюз.

11 юни 2010, петък

За закуска ни донесоха кроасани и плодова салата, заедно с големи ленени салфетки и каничка с чудесно кафе.

Кейт не ме оставя да се храня сама.

— Ще ти правя компания — казва тя и се настанява до масата. Взема си чаша от подноса под телевизора и си налива кафе.

Сега е строго делова.

— Днес непременно трябва да уточним клаузите в договора, Джейн — започва тя. — Вестникът иска да приключи с формалностите, за да започнем интервюто. Вече е петък, искат да публикуват нещо утре. Принтирах едно копие за теб. Всичко е ясно. Ти се съгласяваш да ни дадеш ексклузивно интервю за уговорената цена.

Не мога да си спомня кога точно съм казала „да“. Може би не съм.

— Но… — отварям уста аз, ала тя ми подава няколко отпечатани листа.

Започвам да ги чета, защото не знам какво друго да направя. Всичко, което виждам, е: „едната страна“, „другата страна“ и много клаузи.