Фиона Бартон - Вдовицата

— Нямам представа какво означава това — признавам си след малко. Вкъщи винаги Глен се занимаваше с всички документи и подписваше каквото трябва.

Тя ме поглежда стреснато и започва да обяснява всички правни термини.

— Всъщност е много просто.

С цялото си сърце иска да подпиша. Сигурно шефът ѝ я притиска, но аз оставям договора на масата и поклащам глава. Тя въздъхва.

— Искаш ли да го прегледа адвокат.

Кимвам.

— Имаш ли си свой адвокат? — пита тя и аз отново кимвам.

Обаждам се на Том Пейн. Беше адвокат на Глен за малко, но бях запазила номера му.

— Джейн? Как си? Съжалявам за Глен — казва той, когато секретарката му най-накрая ме свързва с него.

— Благодаря, Том, много любезно от твоя страна. Виж, имам нужда от помощ. „Дейли Поуст“ иска да им дам ексклузивно интервю и трябва да сключим договор. Ще го прегледаш ли преди това?

Настъпва пауза и аз си представям изненадата по лицето му.

— Интервю ли? Сигурна ли си, че постъпваш правилно, Джейн? Обмислила ли си го добре?

Истинският му въпрос остава незададен и аз съм му благодарна за това. Казвам, че съм го обмислила и че това е единственият начин да разкарам пресата от дома си. Започвам да звуча като Кейт. Всъщност нямам нужда от тези пари. Глен взе четвърт милион като компенсация за номера, който му спретна полицията — това бяха мръсни пари и ние ги инвестирахме в една строителна компания. Ще получа пари и от неговата застраховка „Живот“. Но защо да не взема и петдесетте хиляди паунда, които ми предлагат от вестника? Глен би казал, че ще сме най-големите глупаци, ако ги изпуснем.

Том звучи неуверено, но се съгласява да прочете договора. Кейт му го изпраща по интернет. Оставаме да чакаме и тя се мъчи да ме убеди да си направя поне един масаж на лицето. Не искам да ме пипат отново, затова си мълча, просто седя и чакам.

С Том си станахме симпатични един на друг още от деня, когато преди две години пое случая на Глен.

Бяхме заедно, докато го чакахме да излезе от затвора, и помня, че той не смееше да ме погледне. Мисля, че го беше страх от онова, което можеше да види в очите ми.

Спомням си как стояхме там и чакахме. Уж беше краят на мъките ни, но не беше. Бях много благодарна за решението на съда. Всеки ден кроях планове. Всеки ден излизах от дома в осем сутринта, облечена елегантно, сякаш отивах на работа в някакъв офис. Всеки ден се връщах у дома в пет и половина. Задачата ми беше да го подкрепям и да си мълча.

Съдебната зала беше като храм. Особено харесвах ехото по коридорите, шумоленето на бележките по дъските пред залите от лекия бриз и разговорите в кафенето.

Том ме заведе в съда преди заседанието, за да добия представа за мястото. Бях виждала Олд Бейли — най-голямата съдебна палата в Лондон — по телевизията. Беше по новините, един репортер стоеше на тротоара пред съда и говореше за някакъв убиец или терорист, а в полицейските драми съм мяркала и някои от залите. И въпреки това видяното нямаше нищо общо с представата ми. Сградата беше мръсна, по-малка, отколкото изглеждаше по телевизията, и миришеше на прах като в класна стая. Отвътре беше старомодна и облицована в тъмна дървена ламперия.

С Том отидохме рано, преди да започнат заседанията, и ми се стори уютно и тихо. Почти нямаше хора. Но когато Глен се появи за първи път, за да уточнят датата на същинския процес, положението беше доста по-различно. Тогава беше пълна лудница. Хората се редяха на опашка да го зърнат. Носеха си сандвичи и минерална вода, сякаш идваха на гаражна разпродажба. Репортерите бяха заели всички определени за пресата места зад мен. Седях с наведена глава, преструвах се, че търся нещо в чантата си, и чаках. Най-после доведоха Глен и го оставиха на мястото за подсъдимите. Видя ми се по-дребен от друг път. Бях му донесла най-хубавия костюм и той се бе избръснал, но въпреки това изглеждаше някак жалък. Той ме потърси с поглед и ми намигна. Сякаш не се случваше нищо важно. Опитах се да му се усмихна, но устните ми бяха пресъхнали и залепнали за зъбите.

Всички свърши много бързо. Преди да го погледна още веднъж, вече бе изчезнал надолу по стълбите. Позволиха ми да се видя с него по-късно. Беше свалил костюма и облякъл затворническите дрехи — подобен на анцуг екип. Бяха му взели и обувките — най-хубавите.

— Здравей, Джени, скъпа — рече той. — Приличаше на фарс, нали? Адвокатът ми каза, че цялата работа е фарс.

„Ще каже — си помислих. — Нали за това му плащаш?“

Процесът беше насрочен за февруари, след около месец, и Глен бе сигурен, че ще го освободят преди това.