Джой Филдинг - Гранд авеню

— И все пак, дори и пиесите на Флъри са били тясно свързани с твърде специфични църковни случаи и са се пеели по време на интервалите през редовната църковна служба — продължи професор Къриър. — Както ще видим в „Покръстването на Св. Пол“, тази пиеса, която вероятно е била поставяна на фестивала по случай покръстването на Св. Пол, доста тясно се доближава до библейското описание на покръстването му, както е предадено в „Действията на апостолите“.

Сюзан чу около себе си движението на забързани химикалки по хартия, подобно на множество миниатюрни мишки и осъзна, че не бе записала и ред, откакто бе започнала лекцията. Отвори си тетрадката и се пресегна към голямата платнена чанта в краката си за химикал. Тутакси усети как нещо се прилепи към пръста ѝ, подобно на пиявица в сладководно езеро. Тя си помисли това, припомняйки си неприятния инцидент от детството, когато едно лято родителите ѝ я бяха завели на вилата, заедно с по-големия ѝ брат и по-малката ѝ сестра и Сюзан бе настояла още същия следобед да влезе във водата, въпреки че майка ѝ я бе предупредила, че може да има пиявици. Но заета да се перчи пред по-малката си сестра, тя не оцени напълно предупреждението и после се показа от водата с няколко отвратителни черни топчици, захванати за ръцете и краката ѝ, само за да види как сестра ѝ в ужас хуква далеч от нея. Сюзан се бе опитала да ги издърпа в напразно усилие да ги отстрани, но това само влоши нещата и скоро по крайниците ѝ потече кръв на лъкатушещи червени линийки. Майка ѝ бе обяснила, че страшните неща не могат да се издърпат, без да се повреди кожата и че могат да се премахнат, само ако обилно се наръсят със сол.

— И тогава трябва да ги изядеш — весело я бе подразнил брат ѝ, а тя хукна, препъвайки се по пясъка и пищя уплашено, докато майка ѝ не я хвана и не я успокои, уверявайки я, че ако се наложеше някой да изяде противните неща, това щеше да бъде брат ѝ.

Сюзан измъкна ръка от чантата и с облекчение, но и със слисване видя, че от вътрешната страна на показалеца ѝ бе залепнала наполовина изядената близалка на Ариел.

— Чудесно — произнесе тя доста по-силно, отколкото имаше намерение.

— Извинете, госпожо Норман — незабавно се обърна към нея професор Къриър, — искате ли да споделите нещо с класа?

По дяволите тези големи уши, помисли си Сюзан, клатейки глава. Не пропускат нищо.

— Съжалявам — промърмори тя и дръпна от пръста си виновната близалка по-силно, отколкото трябваше, така че тя се разпадна и няколко парченца паднаха на пода, пръскайки се като парченца стъкло.

— Малка закуска ли, госпожо Норман? — попита професор Къриър, при което брадичката му се сниши, а очите му надникнаха над кръглите му очила с телени рамки.

Да не би да имаше и рентгенов поглед, зачуди се Сюзан. Няколко от студентите се засмяха нервно, може би от благодарност, че не те са прицел на присмеха му, от който доста се бояха.

— Бих казал, че трябва да сте по-добре запозната с опасностите, които крие безразборното хранене — отбеляза професорът и преди още забележката му да е напълно осъзната, върна взор към катедрата пред себе си. — В „Покръстването на Св. Пол“ — каза той, сякаш едната мисъл естествено следваше след другата, — имаме познатите елементи на църковната драма от дванайсети век, включително обръщането на грешника към Божията милост, трудното измъкване от преследването на опасни врагове, както и продължителния конфликт между земните сили и силата на Божието спасение.

Сюзан усещаше как кожата под белия ѝ пуловер гори, вратът ѝ се изчервява, бузите ѝ също стават огненочервени. Как смееше да ѝ говори по този начин! Как си позволяваше да ѝ се подиграва за теглото!

Но това ли направи той наистина, тутакси се усъмни. Или тя бе прекалено чувствителна на тази тема? Може би забележката му бе просто леко негодувание от факта, че го прекъсна. Той вероятно съзнава, че е смъртно досаден и се възползва от някои ситуации, за да внесе мъничко безгрижие в лекциите си, те доста се нуждаеха от това. В бъдеще щеше да внимава да не му предоставя подобни възможности за своя сметка. Нека другите студенти да понасят подлите удари на неговата ехидност. Те можеха да ги понесат. Те бяха заедно и по-силни и поне едно десетилетие по-млади от нея.

Кого лъжеше, помисли Сюзан и незабелязано огледа претоплената стара зала. Та те бяха деца, за бога, повечето все още тийнейджъри, лицата им бяха недовършени платна, в очакване четката на опита да ги довърши. Какво правеше тя сред тях, когато бе очевидно, че мястото ѝ не е тук? Какво изкривено самолюбие я бе убедило да преследва тази научна степен, която нищо нямаше да ѝ донесе в бъдеще? Освен образование, напомни си. Освен удовлетворението от добре свършената работа.