Джой Филдинг - Гранд авеню

— А сега, ако ме извините — додаде той.

— Не ви извинявам. — Думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да има време да ги обмисли.

— Какво?

— Не ви извинявам. Мисля, че прекалявате със забележките си. Мисля, че дължите на целия клас — и на мен — извинение.

— А аз мисля, че вие сте тази, която прекалява, госпожо Норман — бързо отговори той, сякаш сдъвка името ѝ и го изплю в пространството помежду им. — Вижте, зная, че сме в осемдесетте и женската свобода надделява над здравия разум, но наистина, Сюзан, нямате ли никакво чувство за хумор?

— Нямам чувство за вашия хумор — остро възрази тя.

Професор Къриър тъжно поклати глава, като че ли той бе обиденият.

— Очаквам есето ви — произнесе, после рязко напусна стаята.

— Е, как се чувстваш?

— Добре, предполагам.

— Нервна ли си?

— Малко.

Крис се пресегна да хване треперещата ръка на Барбара, при което докосна огромния си бременен корем. Тя усети как бебето в нея незабавно се приведе напред и притисна уши към вътрешния слой на плътта ѝ, сякаш внезапно хвърлено в тревога. Коя е тази жена, безмълвно поиска да узнае бебето вътре в Крис и остър ритник ѝ напомни да не се приближава твърде много. Тази жена не е приятел, навира се в чужди работи, предупреждаваше ритникът, някоя си, която предявява неразумни претенции към твоето време, откъсва вниманието ти от семейството, на което го дължиш. Ти не би трябвало дори да си тук. Не ти ли каза тати да не идваш? Нов ритник, по-твърд, по-остър от предишния. Какво би казал тати, ако знаеше?

Докато преглъщаше яда, напиращ в гърлото ѝ, Крис получи пристъп на гадене. О, моля те, не, мислеше си тя, докато панически оглеждаше дългия коридор за изход. Не можеш да повръщаш. Не тук. Не и в болничен коридор, за бога. Макар че какво по-добро място? Тя почти се изсмя, само дето бе твърде уплашена, за да се смее. Вечно беше уплашена, помисли си, борейки се с внезапния импулс да скрие уста с ръка и да маскира страха си зад усмивка. Доста се смееше напоследък.

— Всичко ще бъде наред — каза Крис, повече на себе си, отколкото на най-близката си приятелка. — Разбрах, че вече правят тези процедури непрекъснато. — Зачуди се дали това е вярно, или си го беше измислила. Тони казваше, че тя все си измисля, заменя фактите с бъбрене, в опит да прикрие липсата си на образование. Но не успяваше да измами никого, добавяше той.

— Зная. — Барбара леко разшири очи, което подсказа, че се усмихва по своя си начин. — Не е кой знае какво. Не трябваше да те моля да идваш.

— Не ставай глупава. Аз искам да съм тук.

— Рон каза, че ще се опита да дойде веднага, щом му свършат часовете.

— Наистина се радвам, че успях да дойда.

— Благодаря. — Барбара заби поглед в скута си. — Зная, че вероятно не ти е било лесно да се измъкнеш.

— По-лесно, отколкото си мислиш. — Крис отново огледа тайно забързания болничен коридор, търсейки познати очи да надничат над стерилните маски. — Тони трябваше да напусне града по бизнес.

— Бизнес? Намери ли си нов клиент?

— Не съм сигурна — неясно каза Крис, потисната не толкова от факта, че е в неведение, колкото от облекчението, което изпита, когато Тони каза, че се налага да напусне града за няколко дни, дотолкова, че не бе го и питала нито къде отива, нито какво ще прави там. Радостта ѝ от неочакваното му съобщение бе такава, че трябваше да се хване за кухненската маса, за да не почне да подскача нагоре-надолу.

— Какво има, скъпа? — бе попитал Тони, вземайки я в прегръдките си. — Няма да отсъствам дълго. Няма от какво да се безпокоиш.

Какво ми става, запита се Крис сега. Тони ѝ бе съпруг, за бога, бащата на нейните деца. Той работеше толкова усилено, за да я осигурява с всички онези удобства, които тя възприемаше като даденост. Как можеше да е толкова неблагодарна, коравосърдечна, толкова егоистична, че да предпочита той да се намира където и да е, само не и при нея, единственото място на света, където той искаше да бъде. Защо непрекъснато му създаваше неприятности? Толкова ли беше трудно просто да си кротува и да върши нещата, които мъжът ѝ желаеше: да поддържа ред в къщата, да наглежда децата, да държи приятелките си на разстояние? Тони бе прав — ако се тревожеше за него поне наполовина, колкото за приятелките си…

Може би, ако поне за малко беше оставяна сама на себе си, помисли си Крис. Но през цялото време, откакто Тони бе започнал да работи у дома, изглежда повече го занимаваше мисълта как Крис си прекарва дните, отколкото той неговите. През седемте месеца откак превърна кабинета в свой офис, той бе реорганизирал програмата ѝ напълно и макар да трябваше неохотно да признае, че сега къщата се поддържа много по-лесно, все пак няколко дни на нейно разположение прозвучаха ужасно хубаво. Можеше да се отпусне, да се обади на приятелките си, без да се безпокои за нараненото его на Тони, може би дори да се срещне със Сюзан или Вики за обяд, определено щеше да придружи Барбара в болницата за назначената ѝ лапароскопия, идея, която Тони бе отхвърлил още в началото. „Това е страхотна мисъл, Крис, със сигурност“ — присмя ѝ се той първия път, когато му каза за молбата на Барбара преди няколко седмици. — „Ти, с бебето, което всеки момент ще изскочи от корема ти, да идеш в болницата с жена, на която ще правят процедури да установят защо не може да има друго дете! Много тактично от твоя страна, няма що.“