Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Много добре, благодаря. Развалени зъби колкото щеш.

— Как е жена ти? Децата?

Рос искаше да засегне темата за семейството, преди Дейв да получи този шанс, отчасти за да му покаже, че не се бои от нея. Открай време подозираше, че състудентите му имат някои съмнения относно потентността му. Случката с Айлийн беше станала легендарна. Макар да подхвърляше, че е спал с тази и онази, неизменно усещаше, че не му вярват. Фактът, че така и не се ожени, продължи да подхранва съмненията им.

— Всичко е наред. Дъщеря ми следва в нашия университет, а синът ми е гимназист. Рокси играе тенис пет дни седмично и не ми пили на главата.

Според един-двама от братството бракът на Дейв и Рокси бил всичко друго, но не и стабилен. Ту той се изнасял, ту тя. След като синът им напуснел дома им, двамата сигурно щели да се разведат.

Студените бири пристигнаха и двамата се чукнаха. Една красавица по бански мина покрай тях и те се насладиха на гледката.

— Младост, младост! — възкликна Рос с възхищение.

— Наближаваме петдесет, не е за вярване, а?

— Не е, но е факт.

— Според теб ще престанем ли някога да зяпаме мацките?

— Не и докато дишаме — засмя се Рос и отпи бавно от бирата си, която бе започнала да се стопля.

Нямаше да си поръча втора. Чакаха го още девет часа шофиране по обратния път.

Споменаха няколко имена — техни стари приятели от отминалите славни дни. Посмяха се на глупостите, които бяха вършили, на номерата, които си бяха спогаждали, на изцепките, когато им се беше разминавало на косъм. Обичайните приказки на застаряващи състуденти.

Рос подхвана измислената си история с думите:

— Миналата година имах странна среща. Помниш ли Кора Лейкър?

— Разбира се, беше готина. Завърши право, нали?

— Точно така. Ходих на конференция на Адвокатската асоциация на щата в Орландо и я срещнах там. Станала е съдружник в голяма фирма в Тампа, просперира. И още лови окото. Пийнахме по едно, после по още едно. Та тя спомена за Айлийн, май са били близки, и се просълзи. Според нея никога няма да разплетат случая. Каза ми, че някакъв детектив я издирил и искал да поговорят за Айлийн. Тя му затворила и с това се приключило, но се подразнила, че я е намерил.

Дейв изсумтя и се загледа встрани.

— И на мен ми се обадиха.

Рос преглътна измъчено. Колкото и изтощително да беше това пътуване, може би щеше да даде резултат.

— Да те разпитват за Айлийн?

— Да. Може би преди три-четири години. Най-много пет, защото вече живеехме тук. Жената каза, че пише за престъпления и иска да ме пита за колежанските години на Айлийн. Работела над книга за стари неразрешени убийства.

— Жена ли ти се обади?

— Да. Вече имала няколко издадени книги и предложи да ми изпрати някоя.

— И изпрати ли ти?

— Не, затворих й. Онази история е стара, Рос. Случилото се с Айлийн е много тъжно, но нищо не мога да направя по въпроса.

Жена. Която разпитва за неразрешени стари случаи. Дългото шофиране до тук и обратно си струваше.

— Странно — отбеляза Рос. — Само един разговор, така ли?

— Да. Отрязах я още първия път. Пък и наистина нямах какво да й кажа. Едно време вършехме много щуротии, но кой да помни. Прекалявахме с тревата и алкохола.

— Ех, едно време…

— Защо не ни дойдеш на гости? Рокси така и не се научи да готви, но можем да си поръчаме нещо.

— Благодаря, Дейв, но по-късно имам вечеря с инвеститори.

След един час Баник отново беше на път. Чакаха го близо хиляда километра.

Садел закъсня с десет минути за заседанието в понеделник сутрин, а когато пристигна, изглеждаше още по-близо до смъртта. Извини се и ги увери, че е добре. Лейси многократно й беше предлагала да си почине за няколко дни, но Садел се боеше, че ще се отпусне. Работата я поддържаше жива.

— Прегледахме най-подробно данните за полетите — започна Дарън. — След поредната заплаха за призовка най-накрая ни се обадиха и от „Делта“ и вече имаме сведения от всички авиолинии. „Делта“, „Саутуест“, „Америкън“ и „Силвър Еър“. Проверихме абсолютно всички полети от Пенсакола, Мобил, Талахаси и дори от Джаксънвил за Маями и Форт Лодърдейл. Човек с името Рос Баник не е летял на юг през месеца преди убийството на Пери Кронк.

— Търсили сте само по истинското му име, така ли? — попита Лейси.

— Разбира се. Не ни е известен никой от псевдонимите му, нали?

Лейси подмина думите му без коментар.

— Пътуването с кола от Пенсакола до Маратон отнема единайсет часа — продължи той. — Излишно е да обяснявам, че няма как да го засечем, ако е пътувал с кола.