Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Според мен нулева. Откачалките, които изпращат анонимна поща, са достатъчно умни да слагат ръкавици и да вземат всякакви предпазни мерки. Не е толкова трудно.

— Имам предчувствие — каза Олер.

— Страхотно. Поредното ти предчувствие. Да го чуем.

— Той знае от кого е писмото.

— На какво основание?

— Без основание. Не е нужно предчувствията да се основават на нещо.

— Особено твоите.

Един час по-късно съдия Баник паркира на своето място до сградата на окръжния съд и влезе през задния вход. Поговори си с близнаците Ръсти и Родни, престарелите чистачи, облечени както винаги в еднакви гащеризони, и се качи по стълбите на втория етаж, където беше пълновластен господар през последните десет години. Поздрави служителите и покани в кабинета си Даяна Джан, негова дългогодишна секретарка и единствена довереница. Затвори вратата, даде й знак да седне и каза мрачно:

— Даяна, имам ужасна новина. Откриха ми рак на дебелото черво в четвърти стадий и изгледите не са никак добри.

Тя изгуби ума и дума. Ахна от изумление и веднага започна да си бърше очите.

— Има малка надежда да го преборя. Винаги стават чудеса.

— Кога научихте? — все пак успя да попита тя.

Погледна го през сълзи и за пореден път си даде сметка колко блед и уморен изглежда той.

— Преди около месец. През последните две седмици се консултирам с лекари в цялата страна и реших да опитам алтернативно лечение в една клиника в Ню Мексико. Засега само толкова мога да ти кажа. Осведомих главен съдия Хабърстам и от днес излизам в шейсетдневен отпуск. Засега ще насочим делата ми към друг колега. Ти и останалите служители ще сте на пълна заплата, но няма да имате много работа.

Баник се усмихна насила, но тя беше твърде шокирана, за да му отвърне със същото.

— През следващите два месеца тук ще бъде доста по-спокойно. Ще се обаждам непрекъснато да проверявам как сте.

Даяна не знаеше какво да каже. Съдията нямаше съпруга, нито деца, никой, на когото тя да занесе храна и подаръци, за да изрази съчувствието си.

— През всичкото време ли ще стоите там? — попита задавено тя.

— Ще ходя и ще се връщам. Както казах, ще поддържаме връзка, а ти можеш да ми се обаждаш по всяко време. Ще се отбивам тук. Поне още няколко месеца няма да умра.

— Престанете!

— Добре, добре. Няма да умра скоро, но в близките месеци ми предстои сериозна битка. Искам да се свържеш с всички адвокати и да ги уведомиш, че делата им се поемат от други съдии. Ако питат защо, отговаряй, че съм в болнични, и толкова. След няколко минути тръгвам и те моля ти да съобщиш на останалите. Предпочитам да не го правя аз.

— Не мога да повярвам.

— Аз също. Животът е несправедлив, нали?

Той я остави разплакана и побърза да излезе, без да каже нито дума повече. Отиде в автокъща на „Дженеръл Мотърс“ в Пенсакола, където размени форда за нов шевролет тахо. Попълни купчина документи, написа чек за сумата и изчака да сложат старите му регистрационни номера на новия джип. Мразеше сребристия цвят, но както обикновено му трябваше кола, която да не се набива на очи.

Настани се на меката кожена седалка и вдъхна плътния мирис на нов автомобил. Настрои джипиеса, прегледа приложенията, свърза телефона си и потегли на запад по междущатска магистрала 10. Телефонът му изпиука — есемес от негов колега съдия. Прочете го. „Съдия Баник, съжалявам за лошата новина. Насреща съм, ако имаш нужда. Стискам палци. Т. А.“ Ново пиукане, ново съобщение. Новината се разпространяваше бързо сред юристите в окръга и до обед всеки адвокат, секретарка, чиновник и съдия знаеше, че Баник е болен и излиза в отпуск.

Той не понасяше хора, които се възползват от влошеното си здраве. Неприятно му беше, че трябва да прикрива следите си с измислена болест. Като служител на избираем пост, трябваше отново да се яви на избори след две години, но в момента не можеше да си позволи да мисли за политика. Имаше вероятност новината за заболяването му да вдъхнови някой опонент да си прави планове, но с това щеше да се оправя по-късно. Засега най-важното беше да се скрие от поглед, да се заеме с непосредствените задачи, да се отърве от преследвача си и евентуално да избегне разследването на Комисията по съдийска етика. Досмеша го, като си представи как тази незначителна агенция се опитва да разкрие убийства, от които опитни ченгета са вдигнали ръце още преди години. Госпожа Столц и нейните служители, събрани от кол и въже, разчитаха на ограничен бюджет и на няколко беззъби разпоредби.