Джон Гришэм - Списъкът на съдията

А какво щеше да каже на своите близки — на по-големия си брат Алфред в Калифорния и на Дениз в Мичиган? Щеше ли да обърне с главата надолу техните светове с невероятната история, че е открила убиеца, но той се е изплъзнал от правосъдието?

Какъв смисъл имаше? Те говореха за убийството на Брайън Бърк само когато Джери повдигнеше въпроса.

Все пак се разведри, като си напомни, че случаят не е приключен. ФБР продължаваше да разследва и рано или късно щеше да осъществи пробив. Все още беше възможно Баник да бъде обвинен в едно или повече убийства. А докажеше ли се едно, ФБР със сигурност щеше да осведоми местните полицейски управления, които щяха да се свържат със семействата. Справедливостта завинаги щеше да остане илюзия, но вероятно, когато узнаеха истината, някои от близките щяха да намерят покой.

Джери все още не можеше.

Късно в четвъртък сутринта Лейси и нейният специален екип се събраха за последен път и се канеха да пъхнат с удоволствие досието на Баник в чекмеджето с „Прекратени жалби“, когато Фелисити ги прекъсна заради спешно обаждане по стационарния телефон. Садел се наслаждаваше на кислорода си, а Дарън се чудеше колко голямо лате да отиде да си купи.

— Бети Роу е, казва, че е важно — оповести Фелисити.

Лейси завъртя очи и въздъхна с раздразнение. Надяваше се поне няколко дни да не чува гласа на Джери, но всъщност обаждането не я изненада. Дарън изхвърча за кафе. Садел затвори очи, сякаш се готвеше отново да дремне.

— Добро утро, Бети — поздрави Лейси.

— Вече може да зарежем тази работа с Бети, нали, Лейси?

— Разбира се. Как си днес, Джери?

— Чудесно. Сякаш съм олекнала с двайсет килограма и не мога да престана да се усмихвам. Фактът, че го няма, е страхотно облекчение за съзнанието и тялото ми. Не мога дати опиша колко прекрасно се чувствам.

— Радвам се да го чуя, Джери. Много дълго време му посвети.

— Цял живот, Лейси. Две десетилетия живея с този изверг. Както и да е, не можах да мигна цяла нощ, защото обмислях още едно малко приключение и се нуждая от помощта ти. За предпочитане — и от помощта на Али.

— Али замина днес сутринта, но не знам къде.

— Тогава доведи Дарън. Той е другото бяло момче подръка.

— Май да. Къде да го доведа?

— В Пенсакола.

— Слушам те, но съм скептична.

— Недей, имай ми доверие. Би трябвало вече да съм го заслужила.

— Така е.

— Хубаво. Моля те да зарежеш каквото правиш и да дойдеш в Пенсакола.

— Добре, не ми е лесно, но те слушам. Доста път е.

— Знам, знам. Един час за мен, три за теб, но може да се окаже от съдбоносно значение. Последният пирон в ковчега му.

— Образно казано. Той не иска ковчег.

— Точно така. Намерих пикапа, Лейси.

— Кой пикап?

— Онзи, който е карал Баник в деня на убийствата на Върно и Дънуди в Билокси. Пикапа, който забелязал онзи старец от верандата си в центъра на Нийли, докато Баник пускал телефоните в пощенската кутия. За него става дума.

— Е, и? — бавно попита Лейси.

— Не е проверен за пръстови отпечатъци.

— Чакай малко, мислех, че Дарън го проследи и го намери.

— Горе-долу. Става дума за пикап от две и девета година, светлосив, купен от Баник през две и дванайсета. Бил е негов две години, използвал го е за убийствата в Билокси и месец по-късно го е продал. Човек на име Трейгър го купил от търговец на автомобили втора ръка и го карал два месеца, но после в него се блъснал пиян шофьор. Застрахователите дали на Трейгър чек и той им прехвърлил собствеността, а те оставили пикапа за скрап. Цитирам думите ти отпреди три седмици.

— Да, вече си спомних. Дарън каза, че стигнал до задънена улица.

— Не е била съвсем задънена. Пикапът не бил даден за скрап, а бил продаден за резервни части. Мисля, че го намерих в една автоморга край Милтън, северно от Пенсакола. Имаш ли Гугъл Мапс?

— Естествено.

— Добре, изпращам ти линк към „Дъстис Салвидж“ край Милтън. Фирмата купува катастрофирали коли от застрахователни компании и ги продава за части. Четиристотин декара, пълни със смачкани автомобили и камиони. Намерих агента, който е разгледал иска на Трейгър, и той е сигурен, че пикапът е заминал за „Дъстис“.

Лейси се подготви за най-лошото и попита:

— И какво се очаква да направя аз?

— Така. Ние тримата — ти, аз и Дарън — ще намерим пикапа и ще го огледаме. Ако е бил собственост на Баник цели две години, трябва да има отпечатъци. Едва ли ги е изтрил, защото тогава не е знаел за случайния отпечатък върху телефона на Върно. Продал е пикапа месеци по-рано.