Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Жените седяха в дневната и се опитваха да осъзнаят драматичния развой на събитията. Какво следваше? Имаше ли нещо по-скандално от новината за смъртта на Баник?

Ако не откриеха съответствие на частичния пръстов отпечатък, нямаше да имат улика, която да свързва съдията с убийствата на Върно и Дънуди.

А що се отнася до другите убийства, за тях разполагаха само с мотив и начин. Щеше да бъде невъзможно да го осъдят въз основа на такива оскъдни доказателства. Сега, след като беше мъртъв, полицията — местната, щатската или федералната — нямаше да си губи времето да разследва престъпленията му. Пък и досиетата бяха затворени преди десетилетия. Защо да ги отварят сега? Джери не се съмняваше, че властите ще приемат охотно новината за вероятната вина на Баник, ще уведомят семействата на жертвите и с радост ще прекратят следствията.

Неговите твърдения, лъжи и увъртания от предишната събота в тъмната хижа в Алабама бяха почти безполезни за полицията. Нищо от думите му не беше допустимо в съда, пък и той много внимаваше да не признае изрично престъпленията си. Все пак беше съдия.

Понякога Джери се разпалваше, а друг път ставаше безутешна. Делото на живота й беше достигнало своя внезапен и незадоволителен край. Баник беше мъртъв и на практика се измъкваше невредим. Обвинението в отвличане, когато и ако изобщо бъдеше отразено, само щеше да задълбочи объркването и нямаше да докаже абсолютно нищо. Подробностите около него така и нямаше да станат известни. Той никога нямаше да бъде арестуван. Името му никога нямаше да се свърже с имената на жертвите му.

Все пак тя преживяваше и моменти на видимо облекчение. Чудовището вече не беше по следите й. Тя нямаше повече да пребивава в света на Рос Баник — човек, когото бе ненавиждала толкова дълго, че беше станал част от живота й. Той нямаше да й липсва, но с какво щеше да запълни останалата след него празнина?

Беше прочела някъде, че хората често са обсебени от онова, което маниакално ненавиждат. То ставало част от съществуването им и постепенно започвали да се нуждаят от него.

След няколко часа един агент на ФБР почука на вратата и осведоми Лейси, че охраната е вдигната. Опасността беше отминала, хоризонтът беше чист. Тя му благодари и се сбогува с него.

Джери я помоли да остане при нея още една нощ. Трябваше да мине малко време, преди да се успокои напълно, и искаше да си направи дълга самотна разходка из квартала, кампуса и центъра на града. Искаше да вкуси свободата да се движи, без да се налага да се озърта през рамо, без да се притеснява, дори без да мисли за него. Когато Лейси се върнеше от работа, щяха заедно да си приготвят вечеря. Още преди години, дори преди десетилетия Джери беше престанала да готви, защото вечерите й минаваха в преследване на Баник.

Лейси, разбира се, се съгласи. Когато тя излезе, Джери седна на канапето и си повтори многократно, че той е мъртъв.

Светът вече беше по-добро място.

На Даяна Джан никога не й беше хрумвало, че може да стане изпълнителка на нечие завещание. Всъщност като секретарка на съдия тя знаеше достатъчно за легализирането на завещанията, за да бъде наясно, че по възможност човек трябва да избягва тази роля. Сега обаче бившият й шеф я беше натоварил с нежеланата задача, която поне отначало изглеждаше сложна и обременителна, дори невъзможна, и Даяна се мъчеше да се настрои положително към новото си амплоа.

Четвърта страница, където бяха изредени активите му, й послужи като мотивация. Никога не й беше хрумвала мисълта, че съдия Баник може да умре — та той беше млад мъж, — и със сигурност не беше очаквала да фигурира в завещанието му. След като се опомни от шока обаче, мислите й се насочиха към внезапно придобитото богатство.

Честно казано, не даваше пет пари дали ще бъде кремиран, нито къде ще бъде погребан, особено сега, когато федералните й дишаха във врата. Помолиха я да отложи всички планове, свързани с погребението и с всичко останало всъщност. Нямаше причина да бърза. Той беше в хладилника на окръжната морга далече от тук и щом федералните настояваха Даяна да не бърза, тя не възразяваше. Уговориха се да не пипат тялото, ако тя им позволи да направят детайлни снимки на ръцете и пръстите му.

Броят на вестник „Леджър“ от сряда цитираше подробно думите й. След хвалебствията за шефа си тя обясняваше, че напоследък той боледувал, но пазел личното си пространство и не обсъждал здравето си. Всички в кабинета му били „шокирани и опечалени“, както и колегите му съдии, и членовете на адвокатската колегия. Статията заемаше цялата долна половина на първа страница и беше придружена от хубава снимка на Баник като по-млад. Не се споменаваше заповедта за ареста му заради отвличане.