Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Докато не започват да използват базата като секретен затвор. Явно всеки, който иска да се занимава с нещо незаконно и тайно, решава, че това е идеалното място.

– Говориш за правителството, Алекс, така че всичко е възможно.

– Каква е тази бомба с часовников механизъм, върху която седим? Оръжия за масово унищожение ли?

– Това е само теория, макар че ми изглежда логична. Трябва да докажем дали съответства на истината.

– Ами ако се окаже истина?

– Ще се наложи да открием тези оръжия за масово унищожение.

– Няма проблем! Ей сега запретваме ръкави и до утре сме приключили.

Когато Декър не реагира на сарказма ѝ, Джеймисън го погледна. Той очевидно бе потънал в размисъл.

– Наистина ли ще откриеш начин да го направим?

– Трябва да уведомим Роби какво сме намерили. Може би те ще мобилизират още хора. Но и ние трябва да проверим някои неща.

– Откъде ще започнем?

– От военновъздушната станция.

– Не съм сигурна, че искам да се връщам в нея, ако там наистина са произвеждали оръжия за масово унищожение.

– Ще ти се наложи – отвърна Декър.

На следващия ден Джеймисън шофираше, а Декър се взираше през прозореца в поредната буря, която се надигаше на хоризонта.

– За какво си мислиш? – попита го тя.

– За нищо интересно.

– Струваш ми се унил. Напълно те разбирам, особено при нашата работа… но винаги си изглеждал… не знам. В състояние да се издигнеш над тези неща?

Декър се обърна и я погледна.

– Стан ми е зет от поне двайсет години. Тук разговарях с него повече, отколкото за последните две десетилетия. Същото се отнася и за сестрите ми.

– Те живеят доста далече. Братята и сестрите порастват и започват да водят собствен живот.

– Ти поддържаш връзка с твоите.

– Аз съм най-голямата в семейството. От мен се очаква да го правя. Не робувам на стереотипи, но все пак жените се справят по-добре в това отношение от мъжете. Поне според мен.

– И аз навремето поддържах връзка със сестрите си, преди злополуката на терена. Обаждах се по телефона, дори им пишех писма. Ходех на гости на Стан и Рене, докато живееха в Колорадо, много преди да се преместят в Калифорния. Още учех в колежа, а те бяха младоженци. Помогнах на Стан да направи покрита веранда в задния двор.

– Чудесно, Декър.

– Подписах професионален договор едва в четвъртата година в колежа. Отначало бях резерва в "Браунс", но си скъсах задника и пробих в отбора, въпреки че не играех редовно. Бях добър, достатъчно едър и достатъчно силен. Но в Националната футболна лига се играе на съвсем друго ниво, там са най-добрите от най-добрите. Не притежавах скоростта, а и някои други качества, които да ме направят твърд титуляр. Беше денят, в който откриха първенството. Тъкмо тичах по терена след първия съдийски сигнал… А следващото, което си спомням, е как дойдох на себе си в болницата. И двете ми сестри бяха там. Бях лежал в кома дни наред. Рене ме държеше за едната ръка, а Даян за другата. Отначало дори не ги забелязах. Виждах само онези странни цветове на монитора. Имах чувството, че съм се побъркал. А после видях сестрите си. Знаех, че това са те, но нещо в мен сякаш си беше… отишло. Не изпитвах нищо към тях. Абсолютно нищо.

Декър извърна поглед.

Джеймисън, която остана смаяна от откровеността му, каза:

– Преживял си ужасна травма, Декър. А после са настъпили някои неочаквани… промени.

– Много мек начин да опишеш случилото се.

– Но ти сега си съвсем различен в сравнение с първата ни среща в онази съдебна зала в Бърлингтън.

– Знам. И това ме плаши.

Декър не каза нищо повече, а продължи да се взира в потъмнялото небе, сякаш очакваше, че то ще му разкрие неговото още по-мрачно бъдеще.

Когато спряха пред портала на базата, към тях се приближиха двама мъже с костюми.

Джеймисън свали прозореца и показа служебната си карта.

– Влизайте – каза единият. – Уведомиха ни за вас.

Порталът се отвори и Джеймисън мина през него.

– Сигурно е работа на Роби – каза тя.

– Когато му звъннах, за да му разкажа какво сме открили, той обеща да организира посещението ни тук. Колегите му ще започнат да разпитват дискретно за евентуалното наличие на химически оръжия.

Джеймисън паркира на същото място като миналия път.

– Откъде ще започнем? – попита тя.

– Да опитаме първо с пирамидата. Едва ли някога ще видя истинските в Египет.

Пред входа стоеше друг мъж с костюм. Носеше слънчеви очила, въпреки че небето беше покрито с облаци. Той им отвори вратата и когато двамата влязоха вътре, видяха, че не само външните, но и вътрешните стени са иззидани от камък.