Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Видяхте ли какво произвеждат?

– Помагахме им да редят продукцията в бронирани контейнери, а от там – в специални складове. Всичко това ме плашеше. Навсякъде имаше надписи: "Силно отровно", "Не пипай", "Никога не сваляй маската и очилата"… Въпреки това някои момчета се разболяха. Имам предвид случайно. Не че някой е изпробвал действието на един или друг химикал върху нас. Не, все пак става въпрос за Съединените щати. Ние не правим така, нали?

– Нещо друго?

Старецът не отговори.

– Спомняте ли си друго? Ситуацията е сериозна.

Даниълс продължи да мълчи и Декър реши да не го притиска. Искаше той да осъзнае, че се случва нещо много важно, в което може да изиграе решаваща роля. Стига да беше откровен.

– Прекратиха програмата в края на шейсетте – каза след известно време старецът. – Закриха лабораториите, след което започнахме да използваме базата като радарна станция. Занимавах се с това, за което бях обучен. Беше много интересно и вълнуващо. Защитавахме страната си от Съветския съюз.

– И командването изнесе всичко?

– Точно така.

– Можете ли да ми кажете за какво разговаряхте с Бен Пърси, младия сержант, с когото се срещнахте в "Майнът"?

– Много симпатичен младеж. Служеше в същата военна база, в която и аз бях служил навремето. Имаше достъп до секретна информация. Открихме много общи неща. Веднага си допаднахме. Изпихме по едно-две питиета заедно. Отново се почувствах млад…

– А после?

– А после му разказах някои от нещата, които правехме.

– Той прояви ли интерес?

– О, да, зададе ми милион въпроси. Отговорих му доколкото можех.

– А споменахте ли му за Мери Райе?

– Не.

– Как прие той информацията, която му съобщихте?

– Не съм му съобщавал нищо конкретно. Ако се е разровил след това, не е моя работа. – Даниълс помълча и попита: – Каза, че е изчезнал? Беше свестен младеж. Гордееше се, че служи на страната си. Мислиш ли, че е добре?

– Надявам се, господин Даниълс. Макар че в моята работа надеждата не е достатъчна.

Декър предаде на Джеймисън разговора си със стареца, докато си тръгваха от сградата на радарната инсталация.

– Излиза, че Пърси е научил за оръжията за масово унищожение от същия източник, от който е научила и Креймър. Даниълс им е казал.

– Да – отвърна Декър. – Но остават твърде много неизвестни.

Тъкмо прекосяваха терена около станцията, когато Джеймисън посочи големия комбайн "Джон Диър", който вдигаше прахоляк над съседната нива.

– Смяташ ли, че Братята имат нещо общо с това?

– Не мога да отговоря нито с "да", нито с "не".

Тя погледна в другата посока.

– Ето поне едно хубаво нещо.

Декър проследи погледа ѝ.

– Кое?

– Онази сонда ей там. Не горят метан. Сигурно го извличат, вместо да го горят. А може и да го отделят от вредните примеси, за които Стан говореше.

– Чудесата никога не свършват – отвърна Декър с усмивка.

В този момент телефонът му иззвъня.

– Здрасти, Кели, какво има?

– Декър, случи се нещо… – започна полицаят, без да крие напрежението в гласа си.

– Какво?

– Стюарт Макклелън е мъртъв.

– Мъртъв? Как? Къде?

– Открили са го в автомобил в един от складовете му. Прилича на самоубийство.

– Дай ми адреса. Идваме веднага.

Това е идеалното място да се самоубиеш, мислеше си Декър, докато приближаваха старата дървена сграда с размерите на пет големи плевни, събрани заедно. Зад оградата се виждаха бракувани части от сондажно оборудване. До входа бяха паркирани три патрулки и джипът на Кели.

Жълтите полицейски ленти плющяха на усилващия се вятър, който предвещаваше гръмотевична буря.

Кели ги посрещна отвън и ги въведе в сградата. Насред огромното пространство стоеше черен кадилак последен модел. Вратата на шофьора беше отворена. Декър и Джеймисън видяха маркуча, който тръгваше от ауспуха и влизаше в купето през леко открехнатия прозорец на задната дясна врата.

Полицаят посочи шофьорската врата.

– Отворихме я, за да проверим състоянието му.

Декър и Джеймисън пристъпиха напред.

Стюарт Макклелън се беше свлякъл, главата му опираше в конзолата, която разделяше двете предни седалки, а краката му бяха стъпили на пода. Очите му бяха затворени, а лицето му беше тъмночервено. При вдишването на цял резервоар изгорели газове молекулите въглероден оксид не позволяваха на кислорода да се свърже с червените кръвни телца и заемаха неговото място. Клетките пътуваха из тялото, но пристигаха на своето местоназначение без кислорода, необходим за функционирането на организма. Резултатът беше смърт и наситеночервен цвят на кожата.