Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Видя първия охранител право пред себе си. Беше облечен изцяло в черно, с бронежилетка, автомат с пълнител за трийсет патрона и радиостанция, закачена на джоба на ризата му. Прожектор, монтиран на висока вишка, осветяваше периодично земята пред него. Роби проследи маршрута на охранителя, засече интервалите му на движение и притича напред.

След четири-пет метра спря и изчака мъжът да продължи обиколката си. Когато той се скри зад ъгъла на една от постройките, Роби тръгна бавно напред, като не спираше да се оглежда.

Минута по-късно се появиха още двама охранители, последвани от трети… Не, това не беше въоръжен пазач, а жена в цивилни дрехи. Тримата пушеха и разговаряха. Роби напрегна слух, но така и не чу нито дума.

Накрая жената си замина, а охранителите тръгнаха да обикалят – единият зави надясно, другият наляво.

Роби се плъзна в сенките на постройките и провери сателитната навигация и картата в телефона си. Сградата, която търсеше, се падаше от дясната му страна. Той се озова пред вратата, но след като я огледа, реши да влезе по друг начин.

Зави зад ъгъла и застана пред един прозорец. Обикновен обков, полуспуснати щори. Той рискува и освети стъклото с фенерчето си да провери има ли датчици. Не видя никакви.

Но чу шум наблизо.

Извади ножа си, повдигна резето, отвори крилото, промъкна се вътре и го затвори броени секунди преди покрай него да мине някой. Когато погледна през прозореца към пресечената пирамида, забеляза нещо необичайно. От една странична врата излязоха трима охранители. Бутаха две носилки на колелца, върху които лежаха мъже. Бързаха към паркираните отпред линейки. Натовариха мъжете в една от тях. Двама от охранителите също се качиха в нея. Шофьорът явно беше зад волана, защото потегли веднага.

Роби снима всичко с телефона си. Спусна щорите, отдалечи се от прозореца и огледа малкия офис, в който бе проникнал. Видя бюро, зад което имаше стойка със знамената на САЩ и ВВС. Покрай едната стена бяха наредени сиви метални шкафове. Те бяха целта на посещението му. Макар че светът отдавна бе навлязъл в дигиталната епоха, военните продължаваха да разчитат на добрите стари папки и листовете хартия.

Роби започна да отваря шкафовете един след друг, докато не откри онова, за което беше дошъл.

Досиетата на личния състав.

Той ги прерови възможно най-бързо, като си помагаше с фенерчето, което стискаше в уста. Светлината му бе насочена навътре в чекмеджето – така рискът някой отвън да забележи присъствието му намаляваше. Двайсет минути по-късно попадна на търсеното досие. Увери се, че не греши, и снима всяка страница.

После остави папката на място, затвори чекмеджето и се обърна към прозореца с намерение да се върне по обратния път. И тогава чу стъпки пред вратата и плъзгане на ключ в патрона на бравата.

Беше същата жена отпреди малко. Отблизо изглеждаше трийсетина-годишна, с права руса коса, която се спускаше върху раменете ѝ, и атлетично телосложение. Чертите на лицето ѝ издаваха интелект и решимост. Тя затвори вратата след себе си, включи осветлението и тръгна към бюрото до прозореца. Седна, отключи чекмеджето под плота, отвори го и извади няколко папки.

Изглеждаше толкова погълната от документите пред себе си, че отначало не забеляза шума. Или по-скоро, шумовете, които долитаха отвън.

Най-накрая тя извърна глава към прозореца. Първоначално се притесни, но когато разпозна звуците, отново се успокои. Отклони поглед, но нещо отново привлече вниманието ѝ. Този път причината не бе в шума. Не, ставаше въпрос за нещо по-осезаемо. Нещо буквално пред очите ѝ. Жената посегна към телефона на бюрото. Тъкмо вдигна слушалката, когато политна напред.

Роби стоеше до нея. Само преди секунда беше излязъл от скривалището си зад знамената. На лицето си имаше малък противогаз, а в едната си ръка държеше флакон. В него имаше приспивателен газ, а една от съставките му предизвикваше амнезия. Жената нямаше да си спомня нищо от случилото се, след като се събуди. Роби погледна към прозореца. Тя, изглежда, беше забелязала спуснатите щори и се канеше да повика охраната, но той реагира навреме. Надникна навън. Явно ставаше нещо. Шумовете отслабнаха, но не престанаха.

Роби изчака да заглъхнат, след което използва затишието, за да се измъкне.

Тръгна в обратната посока и бързо стигна до вътрешната ограда. Преди да се прехвърли, чу някакъв звук над главата си и вдигна поглед. Дали това не бе източникът на цялата суматоха?