Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Джеймисън отново зави наляво и след като изминаха няколкостотин метра по наскоро асфалтиран път, пристигнаха пред входа на Колонията.

Кели бе позвънил предварително, затова до голямата метална порта ги очакваха двама мъже. Въпреки горещината и влагата и двамата бяха облечени в дебели черни дрехи и носеха черни шапки със сиви копринени ленти. Лицата им бяха наполовина скрити от гъсти дълги бради. Единият бе прехвърлил петдесет и имаше старомодно пенсне. Другият беше с десетина години по-млад и ги изгледа любопитно през очилата си с рогови рамки. На трийсет метра зад тях стоеше висока жена на средна възраст. Беше с дълга рокля на пъстри райета и забрадка на бели точици, под която се виждаше прошарена кестенява коса. Тя също наблюдаваше внимателно посетителите.

Декър видя в далечината ниски сгради от бетонни тухли, заобиколени от добре поддържани морави и застлани с чакъл алеи. Имаше и големи постройки от гофрирана ламарина, силози за зърно и тежки земеделски машини, както и други, които според него бяха предназначени за строителство или някакъв вид производство. Личеше си, че всичко е добре премислено и разположено точно където трябва.

– Както ви казах, това е комуна – напомни им Кели, когато джипът спря. – Тук никой не притежава нищо освен дрехите на гърба си и вещите в дома си.

– А за какво са големите сгради? – попита Джеймисън.

– Братята продават яйца, зеленчуци и всичко, което отглеждат. Освен това произвеждат мебели и разни метални части за машиностроенето. Разполагат със собствена флотилия от камиони, които доставят готовата продукция. В интерес на истината, действат доста мащабно. Сами си осигуряват всичко, от което се нуждаят, и са напълно независими от външния свят. Говорят отличен английски, но първият им език е немският.

– Не си им казал защо сме тук, нали? – попита Джеймисън.

Кели помръкна.

– Не, не исках да го правя по телефона. Това ще бъде голям шок за тях.

– Изненадана съм, че изобщо имат телефони.

– По принцип не позволяват нито телевизия, нито интернет. Но по-младите членове на Колонията използват имейл и социални мрежи, за да поддържат връзка с приятелите си, макар че тук тези неща са строго регулирани. Мобилните телефони пък са им необходими за лични и служебни нужди. Но има само една стационарна телефонна линия. Хората тук се притесняват, че външният свят ще нахлуе в домовете им.

– И би могъл да убеди част от по-младите да напуснат Колонията – предположи Джеймисън.

– Понякога всичко навън изглежда измамно привлекателно – призна Кели.

Слязоха от джипа и тръгнаха към двамата мъже, които пристъпиха към тях и протегнаха ръце, за да се здрависат и да се представят.

По-възрастният се оказа Питър Гънтър, водачът на Колонията, а по-младият беше секретарят, Милтън Еймс. Той представи жената, останала малко по-назад, като съпругата си Сюзан. Местната шивачка, както им обясни Гънтър.

– Какво означава това? – попита заинтригувана Джеймисън.

– Тя избира всички дрехи – или по-скоро, платовете – и отговаря за ушиването на дрехите – обясни Еймс.

Джеймисън се извърна и помаха на жената, която обаче продължи да се взира в тях, без да отвърне на жеста.

Гънтър погледна предпазливо към Декър и попита:

– Вие трябва да сте от ФБР, нали? Джо не спомена защо искате да се срещнем.

– Може ли да влезем? – попита Кели. – Ще ви кажем защо сме тук, но ви носим новини, които няма да ви зарадват.

Гънтър и Еймс се спогледаха озадачено, след което се обърнаха и ги поведоха към една от сградите.

Помещението, в което влязоха, беше безупречно чиста трапезария с по две продълговати маси покрай всяка стена и още една в средата. Кухненските уреди бяха професионални. Видяха жена, облечена като Сюзан Еймс, да отваря кашони с хранителни продукти и да ги подрежда в шкафовете над главата си.

– Извини ни, Марта – каза Гънтър. – Трябва да поговорим с тези хора за нещо важно.

Марта погледна с подозрение Декър и Джеймисън и побърза да напусне трапезарията.

Всички седнаха на масата в средата. Гънтър събра длани пред себе си и се обърна към Кели:

– Е, защо сте тук?

– Заради Айрин Креймър.

– Заради Айрин ли? Какво за нея? – учуди се Гънтър.

– Разбрахме, че е имала намерение да пътува – прекъсна ги Декър.

– Точно така – отвърна Еймс. – Учебната година започна съвсем скоро, но не виждахме причина да не я пуснем. Тя съгласува всичко с Дорис, учителката от Колонията. Трябва да отсъства само седмица, най-много десетина дни. Скоро ще се върне.