Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Никога не съм искал да се включа в бизнеса на баща ми – отвърна Шейн. – Само че сега това е моят бизнес. Разбирам от фракинг, но ти, Каролайн, разбираш от всичко останало. Затова ми се струва, че е добра идея да обединим усилията си. – Той погледна Кели и попита: – Е, ще участваш ли?

Кели стисна ръката на Каролайн.

– Като се замисля, едва ли ще издържа изпита по физическа подготовка за полицаи, а вие двамата сте най-добрите ми приятели… Лесно ми е да взема решение.

Каролайн прегърна първо Кели, после Шейн.

– Желаем ви успех – каза Джеймисън, а Декър просто кимна.

– Надявам се никога да не прибягвам до услугите на ФБР, но ако това все пак се случи, дано да пратят вас.

– Съгласен съм с теб – каза Шейн.

На тръгване Декър спря на вратата и видя тримата приятели от детството да обсъждат как ще променят към по-добро своя малък свят. Или поне онази част от него, която беше свързана с Лондон, Северна Дакота.

Синия бе изпратил служебен самолет да върне Декър, Джеймисън, Роби и Рийл във Вашингтон. След като машината се издигна над пистата на военновъздушната база в Лондон, Роби погледна Декър, който седеше на мястото си, без да помръдне, потънал в мисли.

– Добре се справи, Декър – каза той. – Спаси живота на много хора.

– Всички се справихме добре – обади се Джеймисън. – Нямаше да оцелеем, ако не бяхте вие.

Декър продължи да се взира в седалката пред себе си.

– Брад Даниълс се възстанови и вече е настанен в болница за ветерани – продължи Роби. – Доколкото чух, обича да разказва истории от младостта си.

Когато пилотът изравни самолета, Роби взе две бири, седна до Декър и му подаде едната. Рийл и Джеймисън станаха от местата си, взеха си кафета и се преместиха на масичката отзад.

Роби отпи от бирата си и погледна през прозореца.

– Вече идентифицирахме хората, за които е работел Пърси. Действахме тайно, за да си гарантираме, че поне част от тях ще получат възмездие. И това ще стане скоро.

– Добре – отвърна разсеяно Декър.

– Това ще стане съвсем скоро. И ние с Джес ще бъдем острието на копието. Сами го пожелахме.

Декър впери поглед в него.

– Това определено ме кара да се чувствам по-добре – каза той.

– Знаеш ли, всеки път, когато приключа някоя мисия, излизам на нощна разходка по Мемориъл Бридж във Вашингтон.

– Защо го правиш? – попита внезапно заинтригуван Декър.

– Не знам. Защо хората правят подобни неща?

– За да останат насаме с мислите си.

– Може би. Малко тишина и спокойствие, преди…

– … преди да се върнат към обичайната си работа?

– Да.

Декър преполови бирата си.

– Тя май е единственото, което имаме.

– Работата ли имаш предвид?

– Какво друго? – отвърна Декър.

– Ти се справяш отлично с твоята.

– Ти също.

– Преди време и аз смятах, че работата ми е достатъчна.

– Вече не си ли на това мнение? – попита Декър.

– Сега… може би не. – Роби замълча и се загледа в бирата си. – Прочетох досието ти.

– А аз не съм имал възможността да прочета твоето.

– Никога не съм се женил, Декър, не съм имал деца. Не мога да си представя какво си преживял. Но съжалявам за случилото се.

Декър не отговори, а просто зарея поглед в мрака зад прозореца.

– Скоро ще влязат в бункера – продължи Роби. – И ще разчистят онези гадости в него.

– Радвам се да го чуя.

– Добре е всички да поразчистваме от време на време.

Думите му накараха Декър да го погледне.

– Досега не бях забелязал у теб склонност към философията.

– Така ли го наричаш?

– Не знам. Сега ми хрумна.

– Личи си.

– Твърде много хора се чувстват длъжни да ми дават съвети – отвърна Декър с горчивина.

Роби кимна.

– Бил съм в подобна позиция, докато не осъзнах, че никога не съм следвал чужди съвети. А после изведнъж проумях, че съм стигнал до… До място, на което не искам да бъда.

– И сега не си там?

– Ни най-малко. Но само като си помисля къде можех да се озова, ако не бях обмислил и други възможности. – Настъпи кратко мълчание, преди Роби да се надигне от мястото си и да каже: – Оставям те насаме с мислите ти.

Той тръгна към предната част на салона, а Декър извика след него:

– До Мемориъл Бридж ли ще отидеш, след като кацнем?

– Както винаги – обърна се Роби. – Всеки има нужда от… свое място, нали?

Близо три часа по-късно четиримата кацнаха във Вашингтон. След като слязоха от самолета, те се сбогуваха.

Джеймисън прегърна Роби и Рийл.