Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Ще видиш.

Тримата влязоха в коридора зад салона, завиха наляво и спряха пред единствената врата там.

Декър пристъпи напред и почука.

– Каролайн, аз съм, Декър. Джеймисън също е тук. Бихме искали да поговорим.

– Моля ви, вървете си, не се чувствам добре.

– Каролайн! – обади се Садърн. – Аз също съм тук. Мисля, че трябва да поговориш с тях.

– Прекалено уморена съм. Тъкмо си лягам.

Садърн погледна безпомощно Декър.

– Баща ти не се е самоубил – извика Декър през вратата, а Джеймисън го погледна изненадана. – Бил е убит.

В стаята отекнаха стъпки. Вратата се отвори и на прага застана Каролайн, боса и със зачервени от плач очи. На лицето ѝ обаче бе изписан гняв.

– Какво ги говориш, по дяволите? Той се самоуби! Всички го видяхме!

– Може ли да влезем? – попита Декър.

За частица от секундата изглеждаше, сякаш Каролайн ще затръшне вратата в лицето му, но после изражението ѝ омекна и тя отстъпи крачка назад.

Джеймисън седна на един стол, а Декър остана прав. Каролайн подви крака върху леглото. Садърн стоеше до нея и я наблюдаваше притеснено.

– Какво искаше да ми кажеш? – започна Каролайн.

Декър извади телефона си.

– Току-що получих тези снимки и доклади от криминалиста, който обработи местопрестъплението. Те свидетелстват за нещо много различно от самоубийство.

– Но как?

Вместо отговор Декър извади кълбото от джоба си и разви от него толкова канап, колкото съответстваше на ръста му плюс трийсетина сантиметра, след което вдигна канапа във въздуха.

– Канап? – обърка се още повече тя.

– Помолих криминалиста да измери въженцето, което открихме на местопрестъплението. Дължината му се оказа двеста двайсет и четири сантиметра, или горе-долу колкото това парче канап.

– И?

– Защо баща ти ще използва толкова дълго въже? Разстоянието от спусъците на двуцевката до ръката му е приблизително сто и десет сантиметра. Трябвало е да завърже единия край на въжето около спусъците, за да може да ги дръпне и да произведе изстрел. Трябвало е да завърже другия край около китката си… Това прави още петнайсетина сантиметра. Но така остава цял метър. Защо?

– Аз… не знам. Може да е отрязал въже, без да го мери. Някаква част е останала излишна… Но това не доказва нищо.

– Не е така, нито един сантиметър от въжето не е бил излишен.

– Какво искаш да кажеш?

– Върху китката на баща ти имаше следа от въжето. Друга следа открихме върху една от дръжките на чекмеджето на бюрото му. Помолих криминалиста да направи снимки отвисоко, за да видим по-добре работния плот на бюрото.

– С каква цел?

– Пръските кръв могат да бъдат по-красноречиви от хиляди думи и от хиляди теории. Навсякъде имаше кръв, но на снимките се вижда дълга тънка линия, която минава по бюрото. И по тази линия нямаше дори една капка кръв.

– Какво означава това?

– Мисля, че Декър е прав – обади се Садърн, която бе следила думите му внимателно. – Някой е убил баща ти.

– Когато пушката е гръмнала, въженцето, с което са дръпнати спусъците, е лежало опънато върху бюрото. То не е позволило на кръвта да попадне върху плота. Става въпрос за много тънка линия, но тя определено е там – каза Декър и ѝ показа снимката на телефона си.

– Не разбирам – отвърна Каролайн, вперила поглед в екрана.

– Някой е взел въженцето, завързал го е около спусъците на пушката, прокарал го е около дръжката на чекмеджето и китката на баща ти, след което го е прехвърлил върху бюрото. Убиецът е приклекнал на пода, под бюрото, където е бил в пълна безопасност. Тогава е дръпнал въженцето и е убил баща ти. Това обяснява уликите, които открихме на мястото.

– Но баща ми беше едър силен мъж. Той не би…

– Бил е в безсъзнание – прекъсна я Декър. – Ако е бил упоен, аутопсията ще го покаже. Но ако е получил удар в лицето, изстрелът е заличил всички следи.

– Искаш да кажеш, че баща ми е бил убит? – попита изумено Каролайн Досън.

– Убеден съм.

– Оставил ли е бележка?

– Да, но ти така и не разбра – каза Декър.

– В бележката баща ти признава, че е убил Стюарт Макклелън и слага край на живота си, защото е измъчван от угризения.

– Мога ли да я видя?

Джеймисън отвори снимката на телефона си.

– Ето я.

Каролайн я разгледа внимателно.

– Наистина прилича на почерка и подписа на баща ми. Виждала съм ги достатъчно често. Ако някой ги е имитирал, направил го е доста сполучливо.

– Разговаряхме с няколко души, които добре познават почерка на баща ти – каза Декър. – Всичките твърдят едно и също – бележката е писана от него. Това обаче не е доказателство. Затова я изпратихме на експерт, който трябва да я анализира. Сигурен съм, че ще се окаже фалшива.