Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

Натисна звънеца и зачака. Никакъв отговор. Звънна още веднъж и отново никой не отговори. Продължи да звъни. Разбира се, възможно бе собственикът да е в банята или да се наслаждава на страстни моменти в женска компания, затова посетителят изчака десетина минути и отново натисна звънеца. Никой не отговори.

Когато най-накрая се убеди, че в апартамента няма никого, натисна един от звънците за втория етаж.

— Кой е? — разнесе се глас от интеркома.

— Поща за професор Томаш Нороня.

— Не е тук, звъннете на първия етаж.

— Да, но никой не отговаря, а нося спешна телеграма от чужбина.

Вратата на сградата се отвори с електронно жужене и изщракване. Кронгард влезе и се качи по стълбите до първия етаж със спокойна и решителна крачка, след което спря пред апартамента на обекта. Сложи ръкавици и извади две парчета тел от джоба си. Клекна и пъхна телта в ключалката, бърникайки в нея, докато я отключи.

Вратата се отвори и мъжът от ЦРУ надникна вътре. В апартамента бе тихо. Вмъкна се вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Огледа жилището, стъпвайки леко и безшумно, като обходи всички стаи. Както и предполагаше, нямаше никого.

Оставаше му да чака.

Отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше полупразен, но на първия рафт имаше кутийка португалска бира. Отвори я и се върна в хола, настани се на дивана и започна да отпива от бирата на бавни глътки. Нямаше нищо против да почака. Животът на тайния агент се състоеше от дълго чакане, а обстановката, в която се намираше сега, дори му хареса. Не можеше да се сравнява с неудобствата, които бе преживял при мисиите си в Кандахар и Пешавар, където алкохолът беше забранен. Все пак се надяваше, че обектът няма да го кара да чака дълго, тъй като искаше да гледа мача на "Бостън Селтикс" по телевизията довечера.

И най-важното — искаше му се убийството на Томаш Нороня да стане бързо и чисто.

Мъждукащите пламъчета на свещите разливаха жълтеникава трепкаща светлина, която придаваше средновековна атмосфера на пещерата, превърната във винарска изба и ресторант. Мъждивите отблясъци рисуваха причудливи сенки по стените от червени тухли, което правеше мястото изненадващо уютно и приятно. Сцената, монтирана в един ъгъл на залата, обаче показваше, че това заведение не бе най-подходящото за хора като Томаш и Мария Флор, които искаха само скромен обяд и тих разговор.

На сцената имаше четирима студенти с черни шапки и тоги — двама седяха на един стол, прегърнали португалски китари, а другите двама стояха нрави до микрофона. Гласовете им бяха меланхолични, но не и мелодични, както изискваше фадото от Коимбра, чиято сладост се криеше във фразата, а не в гласа, който я изпълняваше.

Клиентите чинно аплодираха изпълнението на студентите. Накрая певците замълчаха и музикантите засвириха първите трогателни акорди на "Зелени години" — композиция, при която китарата плаче, потапяйки залата в абсолютна тишина. Публиката слушаше мелодията с насълзени очи — никой друг не бе композирал музика, която толкова добре да отразява португалската душа, и когато студентите свършиха, всички станаха на крака и бурно ги аплодираха. Ръкоплясканията продължиха, докато момчетата слязоха от сцената, и в залата се възвърна нормалната атмосфера на ресторант по обед.

— Тези "Зелени години" винаги ме разчувстват — отбеляза Мария Флор, изтривайки сълза, която блестеше в крайчеца на окото й. — Винаги, когато слушам тази китара, сякаш чувам Португалия.

Томаш се усмихна и сложи в чинията й две миди с ориз. Бяха поръчали обяда по време на концерта и димящият глинен съд бе сервиран веднага след последните акорди на "Зелени години". Въпреки приятната атмосфера, двамата започнаха да се хранят мълчаливо. Замисленото изражение на Томаш подсказваше, че мислите му бяха далеч от ресторанта.

— След като изслуша историята на майка ми — заговори той внезапно, сякаш разговорът никога не бе спирал, — лекарят нищо ли не сподели с теб?

— Не, нищо — отвърна приятелката му. — Но какво точно те тревожи? Нима всичко това ти се струва толкова безумно?

Историкът дълго разглежда пълната си с ориз вилица, преди да я поднесе към устата си, сякаш водеше борба със себе си дали да изяде храната.