Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Не, разбира се, че не се съмнявам — каза накрая той. — Аз просто… исках да разбера как е реагирал лекарят.

Дона Граса поклати глава.

— О, сине, познавам те като петте си пръста — усмихна се благо тя. — Знаеш ли какво? Същият си като баща ти. Съ-щи-ят! Вярваш само в науката и в онова, което може да се докаже научно, в нищо друго. Това е хубаво, признавам, наука, рационализъм, научни методи и всичко това. Съществуват неща, които вашата свята наука не може да обясни. Случилото се с мен тази сутрин е едно от тях. Баща ти вече го знае, но ти, сине, ти си инатлив като магаре, да му се не види! Няма да повярваш, освен ако не се случи на теб. И доколкото те познавам, дори да ти се случи, ти ще продължиш да се съмняваш.

— Но аз вярвам, вярвам — настоя Томаш с най-убедителния тон, на който беше способен. — Разбира се, че вярвам.

— Лъжеш — повтори майка му. — Няма проблем, аз пак те обичам, бъди спокоен. — Дона Граса придърпа завивката към брадичката си. — А сега, ако нямате нищо против, оставете ме да си почина, може ли? Имах тежка сутрин, а вече съм стара за тези неща. — Тя махна към вратата. — Вървете се разходете, че искам да поспя малко, а?

Без да чака отговор, дона Граса нагласи възглавницата си и се сви под завивката, приготвяйки се за сън. Синът й се наведе над нея, целуна я по челото и отиде до прозореца да пусне щорите. След това направи знак на приятелката си и двамата на пръсти се измъкнаха от стаята.

Когато излезе в коридора, Томаш се огледа в търсене на някого от персонала, но единствените хора, които видя и в двете посоки, бяха пациенти, лежащи на носилките.

— Трябва да говоря с лекаря — каза той. — Трябва да разбера повече за състоянието на майка ми.

— Доктор Коласо излезе преди малко за обяд, но ми каза, че ще се върне следобед — обясни Мария Флор. — Изглежда, иска да направи по-сериозни изследвания на майка ти, включително нова електрокардиограма и енцефалограма. Мисля, че това ще е добра възможност да говориш с него.

— Лекарят е отишъл да обядва?

Мария Флор вдигна лявата си ръка и показа циферблата на малкия си часовник на историка.

— Почти един часът е, знаеш ли? Време за хапване. Доктор Коласо може да е има отговорна работа, но стомахът иска своето, той знае, че трябва да му го даде.

— В такъв случай е добре да последваме неговия пример — предложи Томаш. — Хайде, да вървим.

Томаш я хвана под ръка и я поведе. Тръгнаха по коридора на болницата и Мария Флор, весела и непринудена, го бутна към стената и се засмя.

— Гладен си, значи…

Историкът прие шегата и й го върна, като също я побутна.

— Гладен съм за храна и за подробности около случилото се с майка ми — каза той. Внезапно стана сериозен. — Виж, онова, което тя ни разказа, не е нормално, не мислиш ли?

— Наистина не е — призна приятелката му. — Но ми се стори искрено. Нима не й вярваш?

— Не, сигурен съм, че разказът й е истински — отвърна той. — Майка ми бе откровена с нас и ни разказа онова, което вярва, че й се е случило. Въпросът не е в това дали е казала истината, защото фактически тя го направи, а дали онова, което вярва, че й се е случило, действително се е случило.

— Чела съм разкази на други хора, които описват подобни неща, когато са били на прага на смъртта. Думите на майка ти съвпадат с много такива истории.

— Може би — съгласи се Томаш. — Аз съм историк и дори съм попадал на подобни текстове през годините. Например в "Държавата", писана през IV век пр. Хр., Платон разказва историята на войник, загинал на бойното поле, който, възкръсвайки по време на бдението, разказал за пътуване през мрака до някаква светлина, където водачи му помагат да направи анализ на живота си. Преживял е момент на изключителна красота, мир и радост.

— Тогава защо се съмняваш?

— Не вярвам в тези неща. Оставам с впечатление, че това са само митове и някакви номера, които спекулират с вярванията на хората. Кой не би искал да живее след смъртта? Хората се уповават на тези измислици и лесно се поддават на внушение, защото вярват в онова, в което им се иска.

— Нима смяташ, че някой е повлиял на майка ти?

Погледът на Томаш се рееше сред множеството пациенти по носилките в коридора на болницата и той не отвърна веднага. Едва когато стигнаха до стълбището, спря замислен, взря се в приятелката си и отговори на въпроса:

— Майка ми страда от Алцхаймер. Болестта се съпровожда от халюцинации.

Агентът от ЦРУ предпазливо се спря пред жилищната сграда в Лисабон, нащрек за най-малката подробност. Джеймс Кронгард внимателно огледа първия етаж в търсене на движение в апартамента, но не забеляза такова. Знаеше, че това не означава нищо, затова се приближи до таблото със звънците и потърси този на апартамента. Предпочиташе да се обади по телефона, но беше разбрал, че заподозреният се е отказал от стационарния си телефон, а мобилният му беше изключен, което не му бе оставило избор.