Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Продължих да се издигам все по-високо, докато изведнъж всичко стана тъмно и влязох в нещо като тунел. Тогава видях светлина в дъното, сякаш идва метрото…

— Сигурно си се изплашила…

— Всъщност не. Дори се чувствах много спокойна, беше ми приятно. Помислих си: о, значи, това е смъртта. За моя огромна изненада, изобщо не се разтревожих, че умирам.

— Какво се случи след това?

— Понесох се към светлината, сякаш тя ме дърпаше, докато накрая излязох от тунела и се натъкнах на родителите ми и на сестра ми Лурдеш на едно красиво място. Те ме прегърнаха и Лурдеш ме заведе някъде, където видях живота си, целия си живот; всичко се случваше много бързо, не мога да обясня как е възможно да събереш живота си в един миг, но точно така стана. Видях моменти от детството си, любовите от младостта, училището, сватбата, твоето раждане, игрите ти в леглото в неделните сутрини… всичко. После се появи баща ги и ми каза да отстъпя назад, да се върна към живота, защото часът ми още не бил настъпил. Аз се чувствах толкова добре и му казах, че няма да го направя, че искам да остана там с него, но той настоя, обясни ми, че съм нужна тук, за да се грижа за теб, защото ще попаднеш в голяма опасност при следващото си пътуване. Това ме убеди да се върна. Обърнах се и в следващия миг лежах на кушетката в онази зала. Сестрата видя, че съм отворила очи, и изхвърча навън, крещейки: "Доктор Коласо, елате бързо!". — Старицата разпери ръце, за да покаже, че е завършила разказа си. — Ето това преживях.

Дона Граса замълча и в стаята се възцари пълна тишина.

Томаш бе затаил дъх, докато майка му говореше, и все още се опитваше да осъзнае разказа й. Хвърли изумен поглед към Мария Флор и зачака дали тя ще каже нещо. Като разбра, че приятелката му няма какво да добави, отново се обърна към майка си.

— Разказа ли историята на лекаря?

Дона Граса въздъхна.

— Виж, сине, честно да ти кажа, не смятах да го правя. Страхувах се да не реши, че съм се побъркала, и да ме прати при лудите. Но той се появи в стаята, накуцвайки, горкичкият, и когато го видях в това състояние, го посъветвах да премести шкафчето на друго място, иначе отново ще се блъсне в него и ще се нарани сериозно. Докторът много се учуди, когато му го казах, и ме попита откъде знам, че си е ударил коляното в ръба.

— Хванал ви е — усмихна се Мария Флор.

— Да, хвана ме и тогава му разказах как съм го видяла да се блъска в шкафчето. Той отвърна, че това е абсолютно невъзможно, тъй като в онзи момент сърцето ми е било спряло и апаратът не отчитал мозъчна дейност, затова нямало как да съм видяла какво се е случило, а му разказвам неща, дочути от сестрите. — Дона Граса свъси вежди. — Когато чух това, аз се почувствах… толкова бясна, нямаш си представа. Ядосана, гневна, сърдита!

— Но защо? — учуди се синът й. — Тази история е невероятна. Струва ми се нормално да се съмнява в думите ти…

— Докторът ме нарече лъжкиня — възрази тя. — Аз лъжкиня! Не! В никакъв случай не мога да го приема! Предпочитам да ме мислят за побъркана, отколкото да ме наричат лъжкиня. Не и лъжкиня! Не го приемам! Затова се почувствах зле и знаеш ли какво? Разказах му всичко. Всичко, всичко, всичко! Обясних му какво се случи от съвземането ми в линейката до момента, в който се върнах към живота и отворих очи на кушетката. Нищо не му спестих.

— И той? Как реагира?

Дона Граса се замисли.

Всъщност не каза нищо особено — измърмори тя. — Изслуша ме мълчаливо и когато приключих, само ми благодари и отбеляза, че съм изживяла нещо много специално. Каза на сестрите да ми пуснат изследвания за сърцето и после да ме преместят в тази стая. Нищо повече.

— Повярва ли на историята ти?

— Ама моля ти се! — възрази ядосано дона Граса. — И защо да не ми повярва? Звучиш така, все едно докторът е пълен идиот за това, че ми вярва!

— Нямах това предвид — извини се Томаш, осъзнавайки, че трябва да подбира по-внимателно думите си, за да не нарани чувствата на майка си. — Просто питам дали ситуацията му се е сторила нормална. Трябва да признаеш, че не всеки ден човек чува подобни неща, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се вече по-спокойно тя. — Затова лекарят каза, че съм преживяла нещо много специално. Аз казах истината, а и според мен той също не реши, че го лъжа. — Тя посочи сина си. — Впрочем, доколкото те познавам, мисля, че ти се съмняваш повече и от него.

Туше `, помисли си Томаш. Случилото се бе още прясно и той реши, че може би трябва да прикрие скептицизма си, за да не изнерви майка си и да й докара нов сърдечен удар. Най-важното в момента бе да не позволява това да се случи.