Пол Сюлицер - Fortune

— В този случай, господин Цимбали, не е изключено и дори е много вероятно пожарът да е избухнал часове преди пристигането ви. Просто е тлеел.

— Кога ще платите?

Уклончив отговор. Ала знам, че за разлика от колегите си в някои други страни американските застрахователи са, за щастие, тренирани да покриват своевременно дълговете си, които изплащат със завидна бързина, особено когато са убедени, че нямат друг избор. Те ме карат да подпиша декларацията си, след което повтарят процедурата с Марк, тъй като е присъствал на мястото на инцидента. (Той вече е обяснил, че сме имали уговорка да обядваме заедно и че се е оказал там съвършено случайно — лъжа, която минава изключително лесно, защото почти едновременно с него на територията на „Белият слон“ бяха пристигнали полицаите, любопитните, пожарникарите и пазачите, тъй че никой не му бе обърнал внимание сред тълпата и всеобщата суматоха.)

Накрая те си отиват и ме оставят сам в компанията на Лаватер, Розен, Ванденберг и Лупино — капнал от умора, но оптимист.

— Почти в кърпа е вързано — отбелязва Марк, поглеждайки ме право в очите.

След което идва най-страшното. Кръгът се затваря. Привечер същия този ден — 3 март, четвъртък — иззвънява телефонът.

— Господин Цимбали? Джеймс Олифан. Мисля, че моментът настъпи. Ще ви чакаме утре в десет часа на ъгъла 225 на Пето Авеню и Петдесет и четвърта улица. Не, не пред „Сейнт Реджис“, а на отсрещния тротоар, пред входа на „Готам“. Бъдете там точно в десет.

Не, той не моли за среща, а ми я определя. Всъщност изразът „Мисля, че моментът настъпи“ е напълно достатъчен, за да разбера всичко. Както и особеният тон на гласа му — не е бил сам, когато е набрал номера ми. И вече се досещам в чия компания се е намирал.

Дълга черна лимузина, в която, освен шофьора и Олифан, седят още двама мъже — един отпред и един отзад. Последният ми отваря вратата и с жест ме подканва да седна между него и Олифан. Колата потегля. Подхвърлям:

— Представям си утрешните заглавия в „Ню Йорк Таймс“, „Вар-Матен Репюблик“, „Нис-Матен“ и „Льо Мейор“: НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ФИНАНСИСТ НА СЕН ТРОПЕ, ОТВЛЕЧЕН НА ПЕТО АВЕНЮ.

— И при това с негово съгласие — отбелязва Олифан с усмивка.

Зелените му очи се отделят от мен и се впиват настойчиво първо в мъжа от дясната ми страна, след това в седящия до шофьора, който дори не се обърна при качването ми в колата и през целия път не ще пророни нито дума. Предупреждението на Олифан е ясно: „Внимавайте какво говорите пред тези двамата…“ А може би и: „Цимбали, в никакъв случай не излизайте извън темата на днешния ни разговор. Дори не си помисляйте да споменавате името на Корбер или да ми говорите за пътуването си до Южна Африка“ (за което несъмнено е научил от същия този Корбер). Но не е изключено и да прекалявам с въображението, тъй като Олифан отново обръща поглед към мен, продължавайки да се усмихва.

— Защото сте съгласен, нали, господин Цимбали?

— На тази разходка? Направо мечтаех за нея. На колене бих допълзял.

Капнал съм от умора. През нощта не ми се събра дори и час сън. Когато снощи Олифан ми телефонира, Розен и Лаватер бяха още при мен. Ванденберг и Лупино току-що си бяха тръгнали и успяхме да се свържем само с първия, когото накарах незабавно да се върне. След което в продължение на часове четиримата обсъждахме далеч не розовата ситуация със съзнанието, че обаждането на Олифан и назначаването на срещата са напълно в реда на нещата. Всъщност почти ги очаквахме. И вече знам какво ще ми каже Олифан, а чрез него и фамилията Калтани. Имам предвид, че ще ми се предяви ултиматум, който ще ми бъде невъзможно да отхвърля, и то по простата причина, че след като (ведно с Лаватер) излъгах застрахователната компания и дори подписах невярна декларация, аз буквално връчих на Олифан въжето, с което да ме обеси. Такова бе единодушното заключение на Ванденберг, Розен и Марк, които също толкова единодушно оценяват положението като катастрофално. Отговорих им, че все още не съм обесен. И дори и тази сутрин, колкото и да съм уморен, продължавам да вярвам в шансовете си да отърва кожата.

Ще видим.

И виждаме. Колата тръгва на север, прекосява Манхатън, след това Бронкс по посока на Ню Рошел и поема по магистралата за Ню Ингланд. Подминаваме отклоненията за Ню Рошел, Ларчмънт и Мамаронек, където, доколкото си спомням, веднъж се забавлявах с ветроходство в компанията на семейство Розен. От лявата ми страна Олифан разнообразява мълчанието, монологирайки с приятния си школуван глас. Говори за себе си и разказва едва ли не цялата си биография: спомените си от младостта, първоначалната си амбиция да стане концертиращ цигулар, констатацията, че не е достатъчно талантлив за това и че би трябвало да се задоволи най-много с мястото на първа или втора цигулка в някой оркестър. След което — може би за да ми попречи самият аз да говоря — подхваща темата за Цимбали и за онова, което е чел във вестниците за тази прелюбопитна особа, като се започне с тържествуващото ми АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ, когато за първи път сразих финансово Мартин Ял, и се стигне до прословутите рекламни клипове по американската телевизия от не толкова далечната епоха на кафеената ми афера.