Пол Сюлицер - Fortune

— Нямаш избор. Аз също нямах. Така, както бяха поставени, гредите усложняваха още повече положението. А има и друго…

В единайсет и четирийсет — сигурен е в часа и Хенри Чанс, у когото е бил по това време, ще го потвърди — на Лаватер му позвънили по телефона.

— Човекът, който се обади, се представи като шеф на охраната на „Белият слон“ и заяви, че има за задача да ми предаде твое съобщение. Трябваше възможно най-бързо да се присъединя към теб в същото кафене, пред което сме сега. Моментално тръгнах насам и едва-що бях влязъл в бара, когато последва ново телефонно обаждане от същия човек, който каза почти дословно следното: „Току-що в «Белият слон» избухна пожар. Господин Цимбали и двете деца са заседнали в северозападния ъгъл на градината, в един от аварийните изходи на противоатомния модул — тунел № 1. Смятаме, че ще можем да ги измъкнем. Елате бързо.“ И затвори, преди да успея да кажа и дума. Хукнах към казиното и видях първо Марк-Андреа и Хайди, а след това и теб в момента, в който излизахте.

— Но не видя ли пазача? Този, който махна първата греда и който най-вероятно е поставил и останалите?

— Нищо не видях.

— Марк, това е невъзможно! От момента, в който той се отдалечи, и мига, в който се озовах лице в лице с теб, бяха изминали не повече от петнайсет-двайсет секунди.

— За двайсет секунди можеш доста път да изминеш. Не е изключено да се е спотаил зад някой от подпорните стени на рова. Беснея мълчаливо. Марк:

— Не са искали да те убият, Франц. Всичко е било предвидено, до най-малка подробност. Изчакали са ти и децата да влезете в подземната зала. Нямам представа как са запалили огъня…

— Може би в близките минути ще открият, че пожарът е бил предизвикан умишлено и тогава лъжата ми ще се окаже безполезна.

— Ще видим. Не, според мен просто са искали да те заставят да проумееш нещо…

— Да не си пъхам носа в живота на покойния Баумер например.

— Именно. Помисли, погрижиха се дори да ме накарат да дотърча в казиното.

— За да ми попречиш да разкажа на полицията…

— За да ти попреча да извършиш лудост, Франц. Веднага, щом ми каза за пазача и гредите, всичко мина светкавично през главата ми. Действах по интуиция и за нищо не съжалявам. Ако се наложи, пак така бих постъпил. Този пожар ще ти струва десетки милиони, ако не и много повече. Може би сто или двеста милиона. Как ще платиш, ако не си получиш застраховката? Банкерите от Филаделфия веднага ще ти налетят. Вярно, можем да ги убедим да разсрочат падежа с един-два месеца, но никога няма да се съгласят на повече. Ще си имаш проблеми и с китайците, които, застраховка или не, също ще ти потърсят сметка — сам ми го каза. В най-добрия случай ще бъдеш финансов труп. Имаш един-единствен шанс: да подновиш отново работите по Слона с всички възможни средства. Дори и с цената на една застрахователна измама и, повярвай ми, много внимателно меря думите си. В живота си не съм извършил и най-незначителното закононарушение…

— Аз също, по дяволите! — Е, тогава това ще ни е първото. И ако съвестта ти те измъчва толкова, колкото ме измъчва моята, нищо не ти пречи един ден да отидеш при застрахователите си, да им кажеш истината и да им върнеш парите. Но за това имаш нужда от „Белият слон“, от едно непокътнато и обновено казино, което да ти предостави средства, за да докажеш почтеността си. Това е единственият ти шанс, Франц, единственият. В противен случай с теб е свършено!

И дума не може да става да хвърля цялата отговорност за случилото се само върху Марк Лаватер. Безспорно е, че той буквално изтръгна от мен първата ми невярна декларация пред полицията, тоест, че не съм забелязал нищо необичайно. Изживях трудни моменти, почти не бях на себе си и послушно се подчиних на заповедта му да премълча истината, без за момента да разбера мотивите му. Подчиних му се в името на доверието, което имах в него.

Можех, разбира се, да се отметна от тази първа лъжа. Можех да обясня, че съм бил в състояние на шок, травматизиран или нещо от този род и че вече съм си спомнил…

Но не го направих. Нито през следващите часове, нито през следващите дни. Продължих да лъжа. При това с невероятна лекота. Всичко последвало затвърди убеждението ми, че е необходимо да продължа все по-упорито да лъжа. Първо, стойността на щетите: изчислени първоначално на стотина милиона долара, те много бързо бяха преизчислени на сто и петдесет милиона. Откъде щях да ги взема? А и присъствието на децата по време на инцидента също изигра своята роля — кому би минало и през ум, че мога да бъда нещо друго, освен невинна жертва? В крайна сметка нямах избор — наложи се да разказвам историята такава, каквато се бе случила, като чисто и просто елиминирам епизода с подсмихващия се пазач, когото видях на контролния монитор, и забравя дървените греди. Хайди и синът ми не бяха видели нищо и думите им потвърдиха показанията ми пред телевизионните камери и следователно пред десетките милиони зрители на вечерната новинарска емисия. Кой би подложил твърденията ми на съмнение? Дори ми съчувстваха, жалеха ме, пресата посвети цели страници на партията ни на зарове, на уплахата ни, на бягството ни през тунела, докато отровните изпарения ни преследват по петите — всичко това създаде впечатлението за един действително „изживян“ кошмар. Големите невинни очи на двете деца, хуморът и жизнеността на Хайди, по-словоохотлива и остроумна от когато и да било, направиха останалото: от агенцията, ангажирала се с рекламата на „Белият слон“, ми телефонираха, за да ме уведомят, че ефектът от приключението върху общественото мнение надхвърля многократно резултатите от която и да било кампания.