Пол Сюлицер - Fortune

— Андреа, Хайди! Елате тук!

Единственият отговор е поредното тържествуващо ЕДИНАЙСЕТ, изревано с пълно гърло. Връщам се назад, ускорявайки крачка.

— Хайде, тръгваме си!

Марк-Андреа със светкавично движение грабва заровете, отдръпва се от мен и започва весело да подскача на място, припявайки с характерния за децата предизвикателен тон:

— Няма да ме хванеш! Няма да ме хванеш!

Но Хайди застива неподвижно, примигвайки все по-начесто. Поглежда към тунела, след това поглежда мен.

— Нещо?

— Да. Трябва да се махнем оттук. Спокойно.

— Аз съм спокойна — казва тя и мигом се изцепва: — АНДРЕА! ПРЕСТАНИ!

И синът ми незабавно се подчинява, което несъмнено му се случва за първи път. Хващам ги за ръка и ги повличам към тунела. За последните няколко секунди положението там осезаемо се е променило — синкаво-виолетовите струйки дим са се превърнали в дълги тежки вълма, прииждащи на лениви вълни. Преминаваме през първия люк и стигаме до втория. След него коридорът се разширява и леко извива вляво.

— По-бързо, деца!

Заставям ги да тичат. Внезапно силен пристъп на кашлица разтърсва Марк-Андреа. Изкрещявам: „Сложете палт…“ Но те са оставили палтата си върху игралната маса. „Съблечете пуловерите, бързо!“ И ги карам да закрият лицето си. Хукваме нататък. Подминаваме извивката и пред очите ни се разкрива тунел, пълен с гъст дим, поне доколкото виждам, тъй като от очите ми, които буквално ме изгарят, се леят потоци сълзи. Изминаваме още няколко метра, но точно преди да стигнем прага на третата бронирана врата, аз осъзнавам каква лудост върша. Въздухът вече почти не се диша и двамата с Хайди започваме да кашляме, но в най-тежко положение е Марк-Андреа, който е паднал на земята, разтърсван от спазми. Почти обезумявам — грабвам го в движение и в същия момент на десет-петнайсет метра по-нагоре се разнася глух взрив и в димната завеса припламва червеникав отблясък. Явно не става дума само за изтичане на газ или на нещо подобно, а за истински огън, който е обхванал тубите с лак и други течни материали, които видях струпани в подземния етаж.

— Хайди! Назад, бързо! Хуквам обратно, носейки Марк-Андреа, но само след четири-пет метра установявам, че момиченцето не ме следва.

Хайди е паднала на колене и кашля през сълзи.

— Хайди!

Връщам се, сграбчвам я и я повличам. Преминаваме през междинната врата и Хайди, която почти нося, се отскубва от ръцете ми: „Мога и сама, господин Цимбали.“ Атмосферата тук е почти нормална, като се изключат изпаренията на бавно горящите химикали. Отново сме до игралната маса.

— Хайди, оставаш с Андреа и не мърдате оттук! Ясно?

Тя кимва и дори ми се усмихва, при това с изумително спокойствие: „Ясно, господин Цимбали.“ Самообладанието ѝ ми действа благотворно. Мисли, Цимбали: намираме се в гигантска бетонна кутия за обувки, в която се влиза през тунели. През които задължително се излиза. А ако единият е преграден… Тръгвам по десния тунел, но не стигам далече — той е задръстен с купища чували и сандъци с всевъзможни материали, както и със стари игрални автомати, за които се питам какво правят тук! Но сигурно е едно: за да си проправя път до паркинга, където излиза тунелът, ще са ми необходими часове.

Без паника. Остават аварийните изходи. Един от тях се намира в моя апартамент. Прекосявам тичешком залата в обратна посока.

— Елате!

Изпаренията нахлуват в залата през люка, обхващайки все по-голямо пространство. Но въздействието им се усеща значително по-слабо в апартамента, чието разположение познавам като собствения си джоб, тъй като собственоръчно съм правил плана му под присмехулния поглед на един архитект. Бъдещият ми кабинет се намира в дъното, в края на коридор, предоставящ достъп до останалите стаи. Зад кабинета предвиждам да монтирам гигантски сейф. Авариен изход № 1 е тук, затворен с брониран капак. Отварям го без особени затруднения и зад него се разкрива овален проход с диаметър метър и двайсет под лек възходящ наклон, доста впечатляващ, между другото, поради зрителния ефект, в резултат на който стотина метра по-нататък отворът се превръща в миниатюрна дупчица. Включвам осветлението и изведнъж осъзнавам цялата абсурдност на положението: намираме се в едно противоатомно скривалище, създадено да противостои на всякакъв род катаклизми, а сме застрашени от опасността да умрем от задушаване поради простата причина, че не мога да затворя вратите! Би било смешно, ако не рискуваше да се превърне в трагедия. Но видът на тунела ме успокоява. Викам децата, чиито зачервени очи са единственото свидетелство за току-що преживяното изпитание. „Вътре ли ще влезем?“ Перспективата далеч не ги плаши, напротив — очарова ги. Направо съм цар в измислянето на забавни игри. Напъхвам ги в овалния отвор и — напред! Те напредват без никакви проблеми, тъй като тунелът е напълно съразмерен с ръста им. За сметка на това аз съм принуден да вървя превит одве и едва след петдесетина метра се сещам, че съм забравил да затворя бронирания капак. Вярно, че той може да се манипулира само отвътре, но все пак трябваше поне да го дръпна след себе си. Толкова по-зле, продължавам.